Стояхме и се гледахме, докато нещо не изщрака и електронен глас изрече:
— Здравейте. Добре ли сте?
Опитах се да избутам от ума си всичко освен ответната любезност.
— Здравейте — отвърнах. — Да, добре съм, благодаря.
— Радвам се. Знам, че сигурно е разстройващо.
— Не. Нищо ми няма.
Зачудих се каква е логиката да лъжеш телепат.
— Мога ли да ви помогна?
— Мисля, че току-що го направихте.
— Чудесно. — Забелязах, че гласът идва от един амулет. — Бих искал да ви уверя, че сте сред приятели.
Гола сред приятели. Опитах се да изтикам и тази мисъл.
Той се поколеба. Започнах да разбирам, че не желае да ми покаже докъде се простират способностите му да чете в ума ми.
Не можех да реша дали да го поканя.
— Благодаря за загрижеността — казах.
— Не вземайте това преживяване твърде навътре. Ще бъдем заедно четири дни. След това всеки ще поеме по пътя си. Така че нищо тук не може да ви навреди.
— Прав сте, разбира се.
— Искате ли да се присъедините към нас? Много ще се радваме да се запознаем.
— Да. Разбира се… — Той отстъпи да ми направи път, аз излязох и затворих вратата. — Името ми е Чейс.
— Вероятно моето ще ви се стори непроизносимо. Наричайте ме… — Буквално усетих присъствието му в ума си. — Наричайте ме Франк.
Дали си бях мислила за стюарда на „Дипси-Дудъл“?
— Добре, Франк — отвърнах аз и му подадох ръка.
Дадох бележника си на пътниците и те започнаха да ми задават въпроси. Откъде съм? Била ли съм в Единението преди? Накъде пътувам? Защо съм толкова уплашена? (Последното питане беше от дете, което изглеждаше уплашено почти колкото мен.)
Франк си го биваше.
— Каквото и да ти мине през ума, вече сме го виждали — каза той. — Освен може би точно твоето отвращение от нашето присъствие.
— Не се притеснявай, големи приятелю. Кажи ми всичко.
Неколцина се потупаха по гърбовете и заклатиха глави — явно се смееха.
Попитах Франк не е ли разсейващо непрекъснато да долавяш мисли и емоции.
— Не мога да си представя живота без това — отговори той. — Ще се чувствам изоставен, самотен.
Червените му очи се взираха в мен.
— Не се ли чувстваш изолирана?
При това пътуване научих, че сливането на умовете добавя допълнително измерение към онова, което любовниците изпитват един към друг. Или приятелите. Телепатията улесняваше по дълбокото общуване. Никой ашиюр не се чувства част от групово съзнание. Всъщност се смяха, когато им разказах теорията на Джо.
— Ние сме индивиди, Чейс — каза една от жените. — Чрез телепатията виждаме съвсем ясно разликите помежду си.
— Не можем да скрием мислите си и чувствата си — каза ми Франк на следващия ден. — И знаем това. Доколкото разбирам, хората невинаги са искрени дори пред самите себе си. Не мога да разбера как е възможно, но подобна идея е запленяваща. И ако позволиш да се отклоня от темата — наясно сме, че се борите с грубите си щения. Но и ние също имаме такива, затова не се впечатляваме. Те са част от нас самите. Между другото, няма защо да се срамуваш от инстинктивната си реакция към външния ни вид. Ние също те намираме за непривлекателна. — Спря и се огледа. Забелязах някои невербални знаци, с които неколцина от групата изразиха недоволството си от думите му. — Би трябвало да се поправя — исках да кажа физически непривлекателна. Но ние започваме да опознаваме вътрешността ти, душата ти, и откриваме, че си една от нас.
14
Човек винаги се е смятал за върха на сътворението, частицата от Вселената, която мисли, причината за всичко. Без съмнение това е удовлетворителен поглед върху нещата. Но Вселената може да е на различно мнение.
Марик Клостнър, „Дневници“, 1388
Въпреки че Боркарат не беше родният дом на немите, той беше център на влияние. Тук се формираше политиката спрямо хората и се предлагаше на независимите политически единици в Единението. Тук се срещаха представителите. И оттук, по време на възобновяващите се периоди на враждебност към Конфедерацията, се насочваха действията.
Нямаше въоръжени сблъсъци между немите и хората през последните няколко години, но дългият конфликт все още тлееше. Вече никой не помнеше защо е започнал. Никоя от страните не се интересуваше от собствеността на другата. Никоя страна не заплашваше активно никого. И все пак тази антипатия бе още жива. Политици и от двете страни получаваха гласове, като обещаваха да са твърди с чуждоземците. (Чудех се как немите имат политици, щом умовете им бяха повече или по-малко отворени за всички.)