Архитектурата бе хиперболична — покриви, които се издигат като океански вълни, наклонени кули, реещи се стълбове. Тълпите се движеха по дълги извити пътеки, които понякога се изкачваха до горните нива. Навсякъде имаше изобилстващи с растения градини, в които можеше да се оттеглиш, за да се насладиш на играта на природата. Всичко изглеждаше леко и крехко, почти безплътно като светлината.
В парковете влизането на частни превозни средства беше забранено. Посетителите можеха да влязат с въздушно такси, макар че повечето идваха с магнитно левитиращ по водата влак. Не бях виждала такъв и нямах идея как са се справили с инженерното решение.
Музеят беше разположен между два подобни, но не напълно еднакви обелиска. Беше изграден от бял мрамор и украсен с арки и колони. Към него се издигаха пътеки, така че напомняше на един от онези детски пъзели, които можеш да разглобиш и сглобиш наново, но всеки път получаваш нещо различно. Подвижна рампа ме закара до предния вход, където се озовах пред изписана със знаците на немите стена. Въведох надписите в бележника си и той ми съобщи, че музеят е основан на неопределена дата (не го биваше да конвертира добре дати и времена) и че тук са добре дошли всички форми на живот.
Влязох вътре, а децата на немите ме зяпваха изумено и се разбягваха уплашено. Но аз се усмихвах любезно и продължавах напред.
Бихте очаквали, че в музей, посветен на чуждоземни биологични системи, ще има множество холограми на различните форми на живот в действие. Но това изобщо не беше така. Може би се опасяваха, че посетителите могат да отнесат холограмите вкъщи. Имаше само изложбени витрини, пълни с препарирани същества.
Сигурно бяха избрани заради външния им вид — гигантски създания с толкова огромни челюсти, че като нищо биха могли да погълнат всъдеход; змии, които можеха да ме използват за клечка за зъби; хищници с всякакви форми и размери, някои невероятно страховити; и жертвите — малки, сладки пухкави същества, които можеха да тичат бързо, и по-добре.
Имаше растения, способни да погълнат добре сложен техник, и същества с множество крайници, които живееха по дърветата на Баринор, където и да беше това, и крадяха деца. Зачудих се защо някой би избрал да живее при такива условия. Особено ако има деца.
Радвам се, че нямаше препарирани хора. Може би не ги бяха включили в колекцията, понеже понякога идваха и човешки посетители. Имаше няколко птици и гущери от Римуей и тигър от Земята. Но единственият човек беше аватар — брадат мъж, който приличаше на неандарталец. Когато го приближих, той изръмжа.
Покажи най-доброто от себе си, нали така. Чудех се колко ли деца на немите получават първите си впечатления за човешката раса от този тип.
Той пазеше Залата на хората — цяло крило, посветено на единствения друг известен технологичен вид. Тя беше голяма и кръгла, с куполообразни, високи три етажа тавани. Навсякъде имаше витрини и маси с експонати. Бяха изложени примитивни и модерни оръжия, изображения на различни божества, музикални инструменти, облекла от различни култури, незавършена шахматна игра, съдове. Една от нишите беше подредена като бизнес офис. Много от експонатите бяха маркирани с дата и бе посочен светът, от който са взети. Имаше визьори, чрез които да се потопиш в историята на различните предмети. Както и редица книги, всички преведени на опростения език на немите. Прегледах ги и открих „Републиката“, „Последните дни на американската държава“ от Върнел, „Четири романа от Харди Бошийр“ и куп други. Като цяло колекцията не беше представителна — предимно модерни автори и отчайващо малко класици.
В центъра на залата се намираше моята цел. „Сокол“. Немите се бяха наредили на рампата и чакаха реда си, за да влязат през въздушния шлюз. Излизаха от другата страна през отвор в корпуса.
Близо до мостика пишеше: „Департамент за планетарни проучвания“, обозначителният номер: TIV 114, и, разбира се: „Сокол“. Навигационните светлини бяха включени. Това означаваше, че корабът има енергия. Бях си донесла малък генератор, в случай че се наложеше да го захраня.
Имаше около четирийсет неми в залата, но никой от тях не се движеше. Гледаха право напред и се преструваха, че разглеждат експонатите, но неподвижността им ги издаваше. Една от жените стоеше до статуя на древен бог и ме наблюдаваше. Всички ме гледаха през нейните очи.
Тя вдигна ръка. „Здравейте“.
Усмихнах се и се загледах в „Сокол“, като си казах какви хубави извивки има и как би ми харесало да го пилотирам. Опитах се да не мисля за истинската причина за посещението си. Постепенно останалите посетители се раздвижиха. Доколкото видях, никой не се обърна към мен.