Минах покрай експонатите, като стисках чипа за сваляне на данните.
Имаше гид-станции, където можеше да се получи информация за хората. Научих, че сме високо в еволюционната скала, но все пак по-долу от ашиюрите. Мислим за себе си като за разумни и в ограничен смисъл наистина сме такива, въпреки че основната ни форма на общуване е лаене. Добре де, „лаене“ е мой превод. Гидът каза: „като произвеждат звук или шум“.
Бяхме описани като притежаващи някои достойни за уважение черти — лоялност, сравнителна интелигентност и състрадателност. От друга страна, сме неискрени, зли, избухливи, безнравствени, коварни, двулични и като цяло поддържаме общество с много полицейски части, тъй като се нуждаем от тях.
— Индивидите са възприемчиви — каза гидът — и обикновено могат да бъдат приближени без страх. Но когато са в група, поведението им се променя и става проблематично. По-вероятно е да се съгласят с общото мнение, отколкото да изразят своето по въпроса.
Ето още един откъс:
— Изглежда има пряка корелация между големината на групата и нейната склонност да се съвещава или да прибегне до насилие или друго съмнително поведение или предпочитание на индивидите да се съгласяват, когато лидерите предложат насилствено или опростено решение на разглеждания проблем.
Това е феномен на колективната реакция.
Няколко от книгите бяха описани като даващи особено подробно описание на умствените ограничения на хората. Започвах да се дразня.
Държах „Сокол“ под око, докато обикалях залата и се опитвах да заглуша мислите си. Отново се зачудих колко голям е телепатичният им обхват. Надойдоха още неми и докато се разхождах нехайно покрай експонатите, те също се наредиха да разгледат кораба.
Осъзнах, че опашката няма да намалее, и заех място отзад. Имаше около десетина пред мен, включително двама по-млади индивиди. Бяха женски. Видях, че реагират — едната докосна лакътя на другата и се уви по-плътно в робата си.
Беше ми се насъбрало вече. Опитах се да изпратя съобщение. Към всички, които слушаха. „Хората, които си мислят, че превъзхождат другите само заради произхода си, обикновено се оказват глупаци“. Не знаех как да го визуализирам, така че не вярвам много от посланието да е стигнало до тях, но се почувствах по-добре.
Люкът към мостика беше отворен и видях уредите и мястото на пилота. Но пред него бе опъната синя ограничителна лента с надпис: „Не минавай“. Имаше две седалки — едната за пилота и една за пасажер или техник. Реших, че тук са седели Уескот — Маргарет пред пулта за управление, а Адам на съседното кресло. Погледнах през илюминатора към сивите стени на музея и се зачудих какво ли са виждали те.
Пред пилотското място се намираше четецът. Бръкнах в джоба си и докоснах чипа.
Името на изкуствения интелект бе Джеймс.
Наведох се през лентата. Щеше ми се да имах няколко минути насаме.
— Джеймс — прошепнах. — Там ли си?
Нямаше гласов отговор, но светна зелена лампа. Не бях запозната с таблото за управление на „Сокол“, но все пак някои неща са идентични за всички кораби от всяка епоха. Зелената лампа винаги означава, че изкуственият интелект е включен. Първото препятствие беше преодоляно. (Предположих, че са изключили звука, за да не стресне някого.)
Лентата беше твърде високо, за да я прескоча, така че я повдигнах, минах под нея и тръгнах право към четеца, без да обръщам внимание на суматохата зад гърба пи. Вкарах чипа и казах:
— Джеймс, свали навигационните записи, свързани с доктор Адам Уескот.
Още една лампа светна. Бяла. Чух как прехвърлянето на данни започва. Обърнах се и се усмихнах на немите зад мен. Здравейте. Как сте? Харесва ли ви посещението? Опитах се да изобразя мисълта за рутинна поддръжка. Вместо това ми хрумна, че немите могат да решат, че се опитвам да открадна кораба, да излетя през залата с него и да потегля към Римуей, преследвана от охраната им по целия път. Виждах как „Сокол“ се издига над кулите на Боркарат, после ускорява към дълбокия космос. Колкото и да се опитвах, не можех да изхвърля този образ от главата си.
Разбира се, подобно развитие на нещата беше невъзможно. Голяма част от кораба липсваше, а някои от секциите бяха подменени. Двигателите бяха най-малкото разкачени, а вероятно и махнати. Пък и нямаше гориво.
Чипът бръмчеше и жужеше, докато данните, събирани повече от десетилетие, минаваха през системата. Прегледах другите уреди, както би направил техник от поддръжката.