Все повече неми се тълпяха пред мостика, за да видят какво става. Сигурно се ровеха в главата ми, за да проверят дали не съм откачила. Надявах се да заключат, че това е начин, по който се държат низшите видове, и да спрат да ми обръщат внимание. Зачудих се дали тази мисъл беше моя, или бе дошла отвън.
Една двойка се дръпна настрани, но други заеха местата им. Чаках бялата лампичка да смени цвета си, което щеше да означава, че прехвърлянето е приключило.
Изправих седалките. Погледнах към портала. Проверих показанията на екраните. Оправих ризата си.
Щеше ми се да си бях донесла бърсалка за прах.
Погледнах отново към портала. Двама неми в сини униформи се приближаваха към „Сокол“.
Лампата оставаше бяла.
Тълпата се разтвори, за да им даде път, и чух тежки стъпки.
Охранителите пристигнаха. Изглеждаха строги. Но пък при ашиюрите това не може да се каже със сигурност. Опитах се да предам: „Почти приключих. Изчакайте още малко.“
Те минаха над лентата. Единият хвана ръката ми и ме издърпа встрани от четеца. Погледнах назад — лампата още беше бяла.
Искаха да отида с тях, а аз не бях в положение да откажа. Почти ме изнесоха през въздушния шлюз и гъстата тълпа. Излязохме от залата, тръгнахме по рампата, през фоайето и влязохме в страничен коридор.
Бях безпомощна. Излъчвах всички протести, които ми идваха наум. Но нищо не проработи. Не можеш да говориш с тези типове. Не можех да използвам невербална комуникация. Не можех дори да използвам стария трик.
Замъкнаха ме през двойни врати в коридор, водещ към множество кабинети. Осъзнах, че нямаше просто да ме изхвърлят, отивахме към задната част на музея.
Вратите бяха от тъмно стъкло и до тях бяха монтирани ашиюрски символи. Едната се отвори и ме набутаха вътре. Озовах се в празен кабинет. Видях вътрешна врата, две маси и три или четири стола. Всички стандартен размер за немите. Пазачите ме пуснаха и ме сложиха да седна.
Останаха прави — единият до вратата, през която бяхме влезли, другият до вътрешната врата, която след миг се отвори. Появи се женска в облекло, което бих определила като работни дрехи. Цветът им беше белезникав.
Тя ме погледна, после размени поглед с моите придружители. Като че ли си предаваха информация. Накрая пазачите излязоха от стаята. Очевидно не ме смятаха за заплаха.
Женската бръкна в джоба си, извади преводач на кабел и го уви около врата си.
— Здравей, Чейс — каза тя. — Аз съм Селота Мовия Кабис. Можеш да ме наричаш Селота.
Дори при тези обстоятелства беше трудно да не се засмея. Казах й цялото си име.
Тя се вгледа в мен.
— Радваме се, че реши да ни посетиш днес.
— За мен е удоволствие — казах. — Това е прекрасен музей.
— Да. — Тя седна на стола срещу мен. — Мога ли да попитам какво правеше в „Сокол“?
Нямаше смисъл да лъжа. Преводачът нямаше да й помогне да разчете мислите ми, но се чудех дали й беше необходимо.
— Опитвах се да сваля навигационните записи.
— И защо? „Сокол“ е в Залата на хората, откакто съм тук. Сигурно от двайсет и пет години.
— Да, от Доста време — съгласих се.
Тя се съсредоточи върху мен. Не се опитваше да скрие, че рови в главата ми.
— Какво е „Откривател“? — попита след малко.
Обясних й. После й разказах за връзката му с Марголия и какво представлява тя.
— Девет хиляди години?
— Да.
— И се надяваш да откриеш това място?
— Знам, че е твърде оптимистично, но се надяваме да намерим кораба.
Сивите клепачи скриха за миг очите й. Вдигнаха се отново. Роговиците бяха черни и ромбоидни.
— Кой знае? — каза тя накрая. — Намериш ли едното, то може да те отведе до другото.
— Както виждаш — подех, — трябва ми помощта ти, за да получа информацията от „Сокол“.
Тя остана неподвижна, мислеше. После взе решение. Вратата към коридора се отвори. Обърнах се и видях единия от пазачите. Селота му махна. Той държеше чипа в дясната си ръка. Зачудих се дали мога да грабна чипа и да избягам.
— Не — каза Селота. — Не е добра идея.
Охранителят й го предаде, обърна се и излезе. Тя включи лампа и разгледа чипа внимателно. После се обърна и ромбоидните й очи се взряха в мен. Получих ясното усещане, че тя мисли, че общува с мен. Изведнъж като че се сепна, поклати глава съвсем по човешки и каза:
— Все забравям, че трябва да говоря.
— Предполагам — казах аз.
— Чудех се дали не те притеснява възможността там да има жива цивилизация. Твоите собствени хора, след девет хиляди години. Няма как да предвидиш какво ще откриеш.