— Знам.
— Без да се обиждаш, но хората са непредвидими.
— Понякога — съгласих се. — Не очакваме да открием жив свят, но ако успеем да намерим първоначалното място на заселване, можем да съберем някои артефакти. Те ще са доста ценни.
— Сигурна съм.
Изчаках с надеждата, че тя ще ми даде чипа и ще ми пожелае късмет.
— Може би ще се споразумеем.
— Какво имаш предвид?
— Ще получиш чипа.
— Ако…?
— Очаквам щедро дарение, ако откриеш това, което търсиш.
— Искаш артефакти?
— Мисля, че е разумно споразумение. Ще оставя подробностите на твоето великодушие. Вярвам, че мога да ти се доверя.
Изправи се.
— Благодаря ти, Селота. Ако успеем, ще се погрижа музеят да си получи своето.
— Лично през мен.
— Разбира се.
Тя обаче не ми даде чипа.
— Чейс, учудена съм, че не дойде първо при нас.
Стоях и се опитвах да изглеждам така, сякаш опитът за кражба е рационален начин за действие.
— Съжалявам — казах. — Сбърках, но ако трябва да съм честна, не знаех дали ще ми разрешите.
— Страхувала си се, че ще се опитаме да вземем всичко за себе си.
— Не казах това.
— Но си го помисли. — Тя сложи чипа на масата. — Ще чакам да се обадиш.
15
Наистина важните решения взимаме само веднъж. Независимо дали е избор на партньор в живота, или път за нападение, възможността никога не се връща. Трябва да успееш от първия път.
Мара Делона, „Пътувания с „Епископ“, 1404
Когато се прибрах в хотелската стая, пуснах чипа в бележника си. Първо сканирах за някакви указания за Марголия, изоставен кораб или какъвто и да е артефакт.
— Няма данни — съобщи машината.
— Добре, просто разпечатай проклетото нещо и да видим с какво разполагаме.
— Данните покриват десет мисии, от осемдесет и първа до деветдесет и втора.
Хотелът предлагаше няколко вида избрани безалкохолни напитки за гостите си. Докато чаках разпечатката, опитах една с вкус на лимон. Оказа се приятна.
„Сокол“ беше посетил девет слънца при последния полет на семейство Уескот. Никое не беше двойно. Имаше обичайните детайли за всяко — маса, температура, възраст, заедно с цял тон информация. Имаше и данни за планетарните системи на слънцата, където съществуваха такива, разбира се. (Едно от тях, Бранвайс 4441, нямаше нито една.) Всичко това го имаше и в оригиналния доклад.
И всичко съвпадаше.
Върнах се една мисия назад — от 1390-91. Бяха инспектирали десет системи и отново всички данни съвпадаха.
Прегледах останалите полети до първата мисия на Адам на „Сокол“. Не видях аномалии.
Седмица по-късно бях на Такманду, където ме чакаше съобщение от Алекс.
„Не щади никакви усилия, пишеше той. Върни се с наградата и се смятай за младши съдружник.“
Разбира се, Алекс. Връщам се с копие на онова, с което вече разполагахме.
С радост си тръгнах от хотела и се качих на совалката към орбиталната станция. Не мога да опиша какво изпитах, когато десет дни по-късно отново видях „Бел-Мари“.
Качих се на борда, подхвърлих нещо мило на хората от диспечерския екип, за да мина по-бързо, казах на Бел, че ми е липсвала, седнах на мостика и прегледах списъка със задачите. Петнайсет минути по-късно летях към къщи.
Беше четиридневен полет. Не можех да повярвам колко много време и усилия бях изхабила без никакъв резултат. Почетох, изгледах няколко симулации и когато влязох в радиообхвата на Римуей, се обадих на Алекс.
— Как си? — попита той.
— Свалих данните от изкуствения интелект, но в тях няма нищо ново.
Връзката беше само аудио, с дванайсет минути общо закъснение. Настаних се удобно.
— Добре. Запази го. Може би ще открием нещо.
Наистина ли смяташе, че ще взема да го хвърля през борда?
— Не съм оптимист — отбелязах.
Чакаше ме на Скайдек и се усмихваше през цялото време. Окуражаваше ме, не била моя вината, да не се тревожа, ще погледнем пак.
— Не знам какво щях да правя без теб, Чейс — добави той. Смяташе, че се чувствам ужасно. Но изпитвах най-вече раздразнение. Три седмици с калпава храна и игра на умствена „криеница“ с немите и накрая никаква полза.
— Къде е информацията? — попита той.
Беше в багажа ми.
— Добре. — Опитваше се да звучи окуражаващо. — Защо не я извадиш да я погледнем по пътя?
— Няма нищо по-различно от официалния запис.
Все пак извадих разпечатката и тръгнахме към кея на совалките. След пет крачки погледът му блесна, той нави документите на цилиндър и го размаха над главата си.