— Какво? — попитах.
— Операциите са датирани. Имаме последователността, в която са посещавали системите. Браво на теб, Чейс. Ти си гений.
— Това важно ли е?
— Помисли. Работила си в Службата за проучвания преди навлизане на квантовите двигатели, когато разстоянията наистина са имали значение.
— Е, и?
— Да кажем, че мисията ти включва посещение на дванайсет звезди. Как ще определиш последователността?
Беше елементарно.
— Правиш маршрута така, че да пътуваш най-малко.
— Точно така. — Стисна ръката ми. — Значи сега можем да установим дали записите отговарят на местата, които наистина са посетили. Ако не са поели по най-краткия път между набелязаните звезди, това означава, че са скрили нещо. И може би ще успеем да разберем къде е „Откривател“.
Когато го попитах как ще стане това, той ми заговори за икономия на гориво.
— Приятелката ти Шара е във ваканция. На някакъв остров. Когато се върне, ще й представим случая и ще видим дали ще успее да открие нещо.
— Добре — отвърнах.
— Между другото, имаш обаждане от Делия. Обади й се, когато можеш?
Следващата вечер се срещнах с нея в „Лонгтри“, бистро в центъра, точно до парка на Конфедерацията. Тъмни сепарета, матирани прозорци, свещи, тиха музика. Предложението беше нейно, но това беше едно от любимите ми места.
Когато пристигнах, тя вече беше там. Изглеждаше леко притеснена. Беше скромно облечена — светлосиня пола, бяла блуза и плетен елек без ръкави. Само линкът й издаваше богатство: беше монтиран в златна гривна на китката й.
— Толкова се радвам да те видя, Чейс — рече тя. — Благодаря ти, че дойде.
Поговорихме си за времето, после изразих изненадата си, че е в Андикуар.
— Дойдох да се видя с теб — обясни тя.
Нашият автосервитьор се появи, представи се, взе поръчките ни и се оттегли.
— Трябва да ти кажа — подех, — че открих записите от изкуствения интелект на „Сокол“. Съвпадат с официалните данни.
— Ха… — Усмихна се неловко. — Но е просто въпрос на време, нали?
— Не знам.
Сервираха ни напитките. Тя огледа своята и вдигна чаша.
— За „Откривател“. Където и да е.
— За „Откривател“ — повторих.
— Те биха искали да го откриете — продължи Делия. — Знам, че не биха искали да остане в неизвестност.
— И аз така мисля.
Придърпа яката на елека си, сякаш да се предпази от нещо.
— Чейс, знам, че родителите ми са част от разследването ви. Частици оттук и оттам се връщат в паметта ми.
— Не разследваме родителите ти. Интересуват ни мисиите им.
— Наречи го, както искаш, но явно става въпрос за едно и също. Плъзнали са слухове и разни хора се обаждат да ме питат какво са прикривали.
— Съжалявам — рекох. — Опитахме се да не привличаме внимание. Никой не е обвинявал никого в нищо.
— Самото разследването означава обвинение. Съжалявам, че трябва да го кажа, но ще съм ви благодарна, ако спрете.
Погледнах през прозореца. Хората бързаха, приведени в студения мрак на нощта.
— Не мога да го направя.
— Готова съм да ви предложа доста пари.
— Току-що каза, че майка ти и баща ти биха искали да намерим „Откривател“.
— Несъмнено. Но не желая семейното име да бъде опетнено.
— Съжалявам. Наистина.
Тя вече не изглеждаше приятелски настроена.
— Те не са живи, за да се защитят.
— Делия, никой не твърди, че са направили нещо нередно.
— Но ако са подправили докладите, това е криминално престъпление, нали?
— Предполагам.
По бузите й се стичаха сълзи.
— Моля ви, спрете за миг и вижте какво ни причинявате.
Келнерът се върна, за да вземе поръчката за вечеря. Така, както се развиваха нещата, не бях сигурна дали ще се стигне до вечеря. Тя ме погледна, после погледна менюто, понечи да каже нещо, поклати глава и поръча:
— Специалитетът. Алангле.
Червено месо.
Аз поисках бока касероле, за читателите от други светове ще поясня, че има вкус на риба тон. Поръчах още напитки и зачаках да продължи.
— Между другото — заговори тя — имах и друг посетител, който се интересуваше от баща ми.
— О? И кой беше той?
— Името му е Корбин. Джош Корбин — Прехапа устна. — Да, точно така. Джош. На около двайсет и пет.
— Защо се е интересувал?
— Каза, че провежда разследване на проучвателските мисии.
— Попита ли за „Откривател“?
— В интерес на истината, да.
Това беше неприятно. Още някой знаеше.
— Какво му каза?
— Не виждах причина да мълча. Казах му почти всичко, което споделих и с теб.