— Четиристотин?
— Всъщност дори малко повече. Допускахме, че ще се случи. Просто не знаехме колко ще се откажат. Умишлено не огласявахме възможността за връщане, защото бяхме наясно, че много хора ще дойдат, за да видят дали им харесва. Просто да опитат. А ние искахме само отдадени на идеята заселници. Но си давахме сметка, че трябва да сме готови и за това.
— И как сте очаквали, че четиристотин души ще запазят тайната?
— Те бяха като мен, Алекс. Нямаха представа къде се намира Марголия. А и не мисля, че на правителството му пукаше къде е.
— И членовете на екипажа не са казали на никого?
— Доколкото ми е известно. Такава беше сделката. Беше им платено добре и очевидно са удържали на думата си.
— Ами Тая?
— Тя не се върна на Земята. Сигурно й е харесал новият свят. Вероятно е намерила някого и се е установила.
На следващия ден отидохме за последно посещение.
Влязохме в каютите на капитана, на изпълнителните офицери и на трима от екипажа. Бюра и столове, поне закрепените за палубата бяха сравнително запазени. Имаха собствени бани. Не можах да се въздържа да не натисна панела над душа, но, разбира се, нямаше вода. Отвън, в коридора, преградите бяха потъмнели на местата, където тръбопроводите се бяха спукали.
Намерихме няколко снимки, прикрепени към страничните прегради. В кабината, която сметнахме, че е на Тая, открихме изображения на мъж, момиче, по-възрастна жена и дете на около пет години. В съседната каюта намерихме снимка на две привлекателни млади жени. Имаше и други. Вероятно на членове на семейството. Деца. Дори куче. Бях донесла найлонов плик, в случай че намерим нещо интересно. Но Алекс предложи да оставим снимките за хората на Уинди.
— Ако ги вземем ще ни обвинят в престъпление срещу човечеството — каза той.
В стаята имаше шкафчета. Срязахме вратите на някои и намерихме дрехи. Предимно работни униформи. Бяха в лошо състояние. Което беше жалко, защото на раменете си носеха символа на „Откривател“.
Направихме голямо откритие в капитанската каюта. В ъгъла на кабинета, който иначе беше празен, открихме малък кожен черен куфар. Вътре намерихме найлонов пакет с дванайсет лещи. Показах ги на Алекс.
Бяха залепнали за вътрешността на куфара и не можахме да ги извадим. Но кожата беше разкъсана и от двете страни и след като избърсахме лещите, успяхме да погледнем през тях. Алекс ги огледа на светлината на фенерчето, после отстъпи място на мен.
На всяка леща имаше образ. Но не успях да ги различа.
— Някакви идеи? — попита той.
— Всъщност не.
— Знаеш ли какво си мисля? — Взе отново куфарчето, насочи фенерчето на китката си към него и прокара лъча през лещите. На отсрещната стена се появи размазан образ. Алекс придвижи напред-назад импровизирания проектор и картината помръдна, но не стана по-ясна.
— Холограми — заяви той.
Кимнах.
— Може би. Да оставим Бел да ги разгадае.
Алекс пъхна куфарчето в товара ни.
— Защо хората не съхраняват по-добре записите си. Щеше да е хубаво, ако някой ни беше оставил написана на ръка бележка за това какво е станало. — Изсумтя раздразнено. — Можеш ли да си представиш колко ще струва подобно нещо?
— Да. Но хората никога не мислят за бъдещето.
— Имаме компания — съобщи Бел.
Изтичахме към мостика, но не видяхме нищо.
— Явно е УНП.
— Какво е УНП? — попита Алекс.
Обясних:
— Неофициалното му наименование е съгледвач. Напълно автоматизирано е. Обикновено ги използват за сонди.
— Дали е било оставено от някого?
— Оставено или доставено?
— Чейс, питам дали е могло да долети дотук само.
— Да ни е последвало през скока? Не. Подобна технология не съществува. Експертите твърдят, че не може да се осъществи.
— Тогава или някой е попаднал случайно на това място, или…
— Някой знае за „Откривател“. Бел, какво прави то?
— Приближава се.
— Време до пристигането му?
— Около единайсет минути. Движи се с висока скорост между другото. Изглежда, възнамерява да се блъсне в нас.
Спогледахме се и си спомнихме паркостроителните наноботи.
— Бел, запали двигателите. Алекс, най-добре да го смятаме за враждебно. Нека се върнем на кораба, преди да ни е достигнало.
Нямаше нужда да го убеждавам. Напуснахме бързо мостика и се спуснахме през лабиринта от коридори към въздушния шлюз. Докато се опитвахме да тичаме при нулевата гравитация, Бел ни, съобщи лошите новини:
— Прехвана ни.
— За какво говори тя? — попита Алекс.
— Има насочващ лъч. Просто се изстрелва и където и да отидем, ще ни последва. Може да ни приближи, когато си поиска.