Выбрать главу

— Веднага, Чейс.

Свалих предпазните колани и взех въже и скафандър, които отнесох в общата зала, където Алекс тъпчеше артефактите в контейнера.

— Вземи. — Подадох му скафандъра. — Облечи го.

— Защо? — попита той озадачено — Ще излизам ли?

— После ще ти кажа.

Затворих контейнера. Алекс облече скафандъра, а аз скъсих въжето, като оставих около метър и половина, и го завързах за колана му.

— Шест минути — съобщи Бел.

— Добре. Изключи гравитацията.

Тя го направи, а аз вдигнах контейнера и рекох на Алекс:

— Да вървим.

Отворих въздушния шлюз и Алекс влезе вътре. Подадох му контейнера.

— Какво да правя с това?

— Ще ни спасиш.

Затворих люка, върнах се на мястото си и се закопчах. Отпред се появи проблясък.

— То е — каза Бел. — Двигателите работят.

— Добре.

— Пет минути.

— Алекс, чуваш ли ме?

— Съвсем ясно.

— Започни декомпресията.

— Направих го.

— Добре. Прикрепи въжето за една от дръжките, за да не изпаднеш през вратата.

— Задръж за секунда.

Блясъкът се усилваше.

— Хайде, Алекс.

— Как работи това нещо?

— Просто се прилепя.

— Мисля, че е дефектно.

— Завържи го тогава.

— Четири минути.

— Добре, справих се.

— Дръпни го силно. Увери се, че е стабилно.

— Добре е.

Инстинктите ми подсказваха да натисна спирачките.

— Добре. Въздушното налягане ще падне до нула след минута.

— Ясно.

— Когато зелената лампичка светне, отвори люка.

— Добре. Нали не искаш да кажеш, че ще го ударим с артефактите.

— Харесва ли ти да дишаш?

— Все още е насочено за сблъсък, Чейс — обади се отново Бел.

— Вероятно можехме да използваме и мивка, ако имахме повече време.

— Две минути.

— Бел, мощност към главните двигатели. Подготви се за излитане.

— Налягането е нула — обяви Алекс.

— Все още поддържа същия курс — каза Бел.

— Една минута и двайсет, Алекс.

— Отваряне на външния люк.

Въздушният шлюз беше от лявата страна.

— Избутай нежно контейнера, не го блъскай.

— Добре.

— Нека продължи колкото се може по-напред по сегашния ни вектор.

— Добре.

— Просто го пусни навън и ми кажи, когато си готов.

— Добре.

— Давай.

Чух го да мърмори, после рече:

— Замина.

— Много добре. Не се опитвай да затвориш люка. Просто се дръж. Завиваме след десет секунди.

— Добре.

— Девет, осем…

Алекс беше прав, че съгледвачът можеше да се досети какво правя и дори да реагира достатъчно бързо, като промени курса си. Но се съмнявах, че е възможно. По-вероятно беше да мина твърде близо и да се ударя сама в проклетото нещо.

— Четири, три…

Двигателите му все още работеха и се опитваха да го забавят.

Включих тласкачите отляво и се обърнах рязко надясно. Тласкачите от дясната страна на съгледвача се включиха в опит да последва хода ми, но беше твърде късно. Минахме покрай него, а контейнерът с артефактите се блъсна челно в носа му с обща скорост от близо две хиляди километра в час.

Небето зад нас се освети. Алекс се оплака, че не може да повярва, че наистина го е направил. Трябвало да има по-добър начин. Като се замислих, осъзнах, че можехме да напълним контейнера с вода. Но бързо прогоних тази мисъл.

Направихме няколко кръгчета, за да се уверим, че нищо друго не идва към нас.

19

Орбити, вектори и пресечни точки. Когато ги разбереш правилно, всичко става ясно.

Корим Маас, „В лабораторията“, 1411

Следващата ни стъпка беше да почистим лещите. Това беше деликатна работа и я оставих на Алекс. Когато остана доволен от направеното, той ги показа на Бел.

— Какво мислиш?

Гледахме как светлината играе през тях. Бел отбеляза, че като се има предвид възрастта им, са в почти прилично състояние.

— Можеш ли да възпроизведеш образите?

— Сложи един в четеца и да видим какво ще се получи.

Върнахме се в общата зала и заредих първата леща.

— Тази е добре — каза Бел. Светлината отслабна. Гледахме поле под звездно небе. Вляво от нас имаше тъмни дървета. На преден план, до портата в дървената ограда, стояха малко момиченце и жена, която явно бе негова майка. Отвъд портата имаше ливада, дърво с люлка и къща. Зад къщата течеше река.

Всичко беше някак замъглено.

— Почакайте — каза Бел. — Виждам проблема.

Картината се проясни и виртуалната реалност се възцари наоколо. Стояхме насред полето. В далечината над реката блестеше пръстен светлина.