Алекс се извърна и му трябваха няколко секунди, за да ме погледне отново.
— Извинявай — каза накрая.
Болтън продължаваше да говори:
— Винаги е привилегия да се говори с търговците на антики от Андикуар. А разбирам, че имаме гости от различни части на планетата и дори неколцина от други светове. — Трябваше му минута да открие с поглед хората от Спинърс и от Земята — От родния свят. (Аплодисменти.) Където всичко е започнало. (Още аплодисменти.)
Очаквах, че ще говори най-вече за себе си, но не беше толкова глупав. Вместо това описа работата, която „всички вършим“, и ползите от нея.
— Петнайсет хиляди години са доста време. Като добавите войните, въстанията, тъмните векове и социалните катастрофи, нещата започват да се загубват. Неща, които никога не трябва да забравяме. Като жените от Филипино, които в една вече забравена война предизвикали вражеските войници да дадат храна и вода на собствените им мъже по време на Марша на смъртта. А виждам, че някои от вас са чували за Марша на смъртта. Но се чудя колко ли щяхме да знаем, ако не бяха трудовете на Мариам Клефнър, която стои там в дъното. — Махна й. — Здравей, Мариам.
Болтън изтъкна още няколко постижения на различни личности.
— Историците вършат черната работа — продължи той. — Техният принос не е достатъчно оценен. А има и хора Като Лазаръс Колт — началник на департамента по археология в тукашния университет. Без Лазаръс и неговия екип все още нямаше да знаем дали Минданите или Кажа Луан са реални, или са просто мит. Процъфтяваща цивилизация в продължение на хилядолетия, но все пак някак западнала и забравена почти напълно. Почти. — Вече владееше вниманието на публиката. Замълча, усмихна се и поклати глава. — Но ето ви пример за това какъв е приносът на онези, които издирват и продават антики. Говорих с Лазаръс по-рано тази вечер. Той пръв би ви казал, че Минданите никога нямаше да бъдат открити, никой дори не би тръгнал да ги търси, ако Хауърд Чандис не беше намерил съд за вино при разкопки на един хълм. Хауърд, разбира се, е един от нас. — Той погледна вляво от себе си. — Стани, Хауърд. Нека всички те видят.
Хауърд стана и залата гръмна от аплодисменти.
Болтън говори още двайсет минути. Завърши многословно, като спомена, че друга приятна страна на професията му е компанията, която трябва да поддържа.
— Благодаря ви много.
И се поклони, готов да се оттегли.
Изправи се дребен мъж с черна коса и заядлива физиономия и в залата се понесе тих ропот.
Ръкоплясканията стихнаха. Болтън и ниският мъж се взираха един в друг.
Някой близо до дребосъка се опита да го накара да си седне, но той се възпротиви и остана невъзмутим. Болтън се усмихна приветливо и попита:
— Имате ли въпроси, професор Колчевски?
Касмир Колчевски, почти легендарният археолог, нападнат от охранителен робот.
— Имам.
Алекс се пресегна към чашата си с вино и каза:
— Това ще е интересно.
— Защо? Какво става?
— Той не одобрява нашия занаят и най-вече онези от нас, които провеждат разкопки.
— Приписвате си заслуги за доста неща — поде Колчевски. Нямаше ораторската дарба на Болтън, но това, което липсваше на гласа му като тембър, се компенсираше от вложената страст. Обърна се, за да обхване с поглед публиката. Имаше сбръчкано и обветрено лице и издължена челюст. Очите му блестяха от гняв. — Предполагам, че вече нищо не трябва да ме изненадва, но ето ме тук, стоя и ви слушам как отдавате почести на този крадец, на този вандал. Той се изправя пред вас и говори, сякаш е почтен човек. Сякаш допринася с нещо. Вие му ръкопляскате, защото той ви казва неща, които ви се иска да вярвате за себе си. — Обърна се към Болтън. — Ще ви кажа с какво допринасяте.
Видях раздвижване покрай вратите. Хората от охраната си запроправяха път между масите към Колчевски.
— Опустошили сте безброй места из Конфедерацията и отвъд нейните граници. И дори да не сте го направили лично, сте го сторили чрез посредник. Направили сте го, като сте подкрепили… — Някой го сграбчи и започна да го дърпа от масата. — Пуснете ме! — закрещя той.
Висока жена от охраната се появи зад него с още двама. Говореше му нещо.
— Не — извика той. — Определено не можем да си позволим това, нали? Не е хубаво да се изтъква истината.
Продължи да се бори. Пристигнаха подкрепления. Някой от масата започна да се бие с единия от охранителите. Друг се свлече на пода. А в това време Колчевски, притиснал ръце към гърдите си, ревеше:
— Ще си тръгна сам, но това е свърталище на крадци. Нищо повече.
Охранителите го завлачиха към изхода, а той продължи да се съпротивлява. Не можех да не му се възхитя.