Очите му изглеждаха далечни.
— Мисля, че шансът е доста голям — каза той. — Точно това се е случило. Пристигнали са и са се заселили на прекрасния свят от холограмите. Построили са град. Разпръснали са се малко. Малки приятни местенца в провинцията, къщи с веранди и люлки. Били са там достатъчно дълго, за да остареят двата кораба. Къщата, която видяхме, също имаше нужда от ремонт. После се е случило нещо.
— Възможно е — казах.
— Може би друг свят е преминал през системата. Не знам. Не съм специалист. Трябваше да доведем и приятелката ти.
— Шара?
— Да. Може би щеше да ни даде по-добра идея.
— Това би обяснило всичко. Ако не са поддържали корабите или те просто са остарели…
— И двата не са били надеждни. Затова е трябвало да разглобят единия, за да дадат шанс на другия. Планът сигурно е бил да потърсят помощ. Ако са имали време. Земята е била на колко, година разстояние? И още една на обратно.
— Щом са натоварили децата, значи времето е било малко — казах аз.
— Или са сметнали, че са разрешили проблемите на „Откривател“.
Той пое дълбоко дъх.
— Искам да знам какво наистина се е случило.
— Ако са били изтласкани от системата, няма да ги намерим.
— Не, предполагам, че няма. — Почука с пръсти по навигационния компютър. — Защо не направим тест? Да проверим дали тази система наистина е била дом за света на колонията.
— Какво имаш предвид?
— Ще потърсим луната.
— Луната?
— Да. Марголия е имала луна и имаме нейни снимки.
— Но тя вероятно също е била изтласкана.
— Не сме сигурни. Във всеки случай не вреди да погледнем — настоя той.
— Добре. Ако е още в системата, няма да е трудно да я открием.
Знаехме как изглежда едната й страна. Наоколо имаше доста останки, но не много сфери.
Алекс се качи на мостика и аз го последвах боса. Накарахме Бел да пусне пак холограмите.
Луната се виждаше на три от тях — само едната й страна, но и това щеше да е достатъчно. Огледахме добре кратерите. Имаше възвишения към полюса, планински вериги тук-там.
— Готови ли сме да потърсим, Бел? — попитах.
— Само кажи.
Решихме, че луната най-вероятно ще е в слънчева орбита, и започнахме търсенето съгласно това предположение.
На първия ден открихме четири кандидата, но бързо ги отхвърлихме. Алекс беше погълнат от задачата. Говореше непрекъснато с Бел, разпитваше я къде гледаме, дали не губим време с един или друг претендент, дали все още следва зададените параметри.
Тя започна да се дразни. В началото на четвъртия ден, когато бяхме далече от слънцето и дълбоко в системата, а все още нямаше нищо, което да напомня луна, Бел загуби търпение и каза, че ще ни уведоми, когато има заслужаваща интерес информация.
— Междувременно — добави — трябва да бъдем щателни. Трябва да огледаме всички области, дори и да не са обещаващи, за да не се наложи да се връщаме, когато започнем да се чудим дали не сме пропуснали нещо.
Алекс се ококори.
— Боже, успях да вбеся компютъра!
Пътувала съм много с Алекс и ще ви кажа, че е добър за компания, ако ще се отправяте на дълго пътешествие. Може да поддържа разговора, има чувство за хумор, сравнително търпелив е. И обикновено знае кога да си мълчи. И въпреки това, когато двамата души са затворени заедно достатъчно дълго, нещата започват да се променят. Проучванията показват, че проблемът не е толкова в това, че сме принудени ден след ден да гледаме все един и същи човек, колкото в затвореното пространство. Оставете двама души на пустинен остров със слънце, вятър и открито море и няма да получите такъв ефект.
Така че се възползвахме от възможностите на виртуалната реалност. Ходихме на театър, на концерт, разхождахме се по плажа, похапвахме във виртуални ресторанти, посещавахме спортни мероприятия и се опитахме да викаме заедно с тълпата. Участвахме в шахматен турнир в Индия, минахме по брега на Си Гейт, гледахме комедийните номера на Парис Къней в „Роял“ и се разхождахме из древния Лувър.
Но проблемът при всичко това е, че е виртуално. И докато дните минават, започваш все повече да осъзнаваш този факт. Но нищо не можеше да се направи. Алекс убиваше времето си, като следеше пазара на антики. Аз четях криминални романи, но скоро и те ми омръзнаха.
Всяка самотна жена в подходящата възраст ще ви каже, че нищо не може да се сравни с илюзията, че всеки миг можеш да срещнеш мъжа. Онзи, който учестява пулса ти, онзи, когото няма да забравиш. Е, добре. Никога не съм виждала такъв мъж на живо и има мигове, в които дори се съмнявам, че съществува. Но във вечерите, в които гледах как Коело Табор надзърта в очите на аватара Чейс Коплпат, как двамата се влюбваме отчаяно, докато дъждът се излива по покрива на къщата, а музиката се топи и ни отнася — е, мога да ви кажа, че Коело може да ме има, когато си поиска.