Но знаех, че няма да го видя. Нито него, нито когото и да било, тук, около Глупсилон Делта.
Освен всичко друго и горивото ни намаляваше. Късите скокове са си къси, но бяхме направили доста от тях, а те изгарят почти толкова гориво, колкото и дългите.
Продължихме с търсенето от другата страна на слънцето. Възнамерявахме да огледаме набързо и да премислим възможностите си.
Накрая, на деветия ден, Бел обяви, че е открила нещо.
— Луната? — попитах.
— Не съвсем — отговори тя. Още една странно човешка черта: обичаше да се наслаждава на момента и никога не се колебаеше да се възползва от ситуацията. — Какво ще кажете за това?
— Какво? — настоя Алекс — Какво виждаш?
— Друг обект с високо албедо.
— Друг съгледвач? — Затаих дъх.
— Не, не мисля.
— Друг кораб?
— Възможно е.
— „Бремерхевън“? — предположих.
— Не знам какво е, но е наблизо.
Не беше „Бремерхевън“. И не беше друг посетител. Беше съоръжение за кацане — около километър дълго, с два закрити хангара за совалки, терминал, нещо като складово помещение и множество подпори, свързващи части и разбити цистерни. Плаваше свободно, като се въртеше бавно, край над край, а зад него се провлачваха насочващи антени и скъсани кабели. Хангарите бяха празни и отворени.
Приближихме се. Алекс вече обличаше скафандъра си. Попитах го дали да вземем контейнер.
— Нека първо огледаме — каза той, — да видим какво ще намерим.
Все още беше потиснал.
Взех лазер и се прехвърлихме. Имаше вероятност в затворените секции на станцията все още да има въздушно налягане. Оказа се, че е така. Минахме през един от хангарите и трябваше да си пробием път през страничните прегради. Нямаше човешки останки, за което бях благодарна.
Прекосихме тъмен коридор. Бяхме малко по-спокойни, отколкото на „Откривател“, но не се отдадохме на обичайния лов за артефакти. Така или иначе нямаше много такива.
Нямаше и плаващи из мрака отломки. Намерихме обсерватория, станция за поддръжка и кухня. Имаше две тръби за закотвяне. И двете бяха внесени вътре и прибрани в гнездата им.
Върнахме се на доковата площадка, където вероятно някога бяха паркирали „Откривател“ и „Бремерхевън“.
— Как ли са го правили? — зачуди се Алекс.
Корабите бяха огромни в сравнение със станцията. Открихме свързващи въжета, но бяха твърде тънки. Трудно беше да си представим някое от онези чудовища обезопасено с тях.
— Кеят има магнитен край — казах. — Просто са го включвали и са ги приковавали към него.
— Очаквах да намерим нещо счупено — заяви Алекс.
— Какво искаш да кажеш?
— Предполагах, че „Бремерхевън“ не е бил в състояние да функционира, след като са махнали частите, които видяхме в „Откривател“.
— Сигурно.
— Тогава какво е станало с него?
Погледнах прибраните въжета. Всичко си беше наред.
— Пуснали са го — предположих.
— Защо?
— Може да не са искали кеят да се разруши.
— Чейс, тази докова станция е захвърлена доста далече. Наистина ли мислиш, че не са знаели какво ще се случи с нея?
— Нямам идея, Алекс.
Той докосна едно от въжетата. Беше загубило гъвкавината си. След малко попита:
— Защо ще освобождаваш кораб, който не може да стигне доникъде?
— Не знам. Може би не са искали да падне на главите им по време на катаклизма. И са се отървали от него.
— Може би. — Усещах, че се е втренчил в мен, въпреки че не можех да видя лицето му зад визьора. — Но нещо не пасва.
Бел се обади:
— Имаме кандидат за луната.
Веднага щом влязохме в обхват, видяхме спътника от холограмите. Не можеше да се сбъркат кратерите и хребетите на планинските вериги.
На Бел й е трудно да разбере странностите в човешката природа. Бе решила, че откритието е повод за празненство, затова се показа в черна рокля с голи рамене. Изглеждаше като модел от „Пясък и море“. Вдигна ръце над главата си и ни обсипа с поздравления. Но настроението на кораба остана мрачно.
Подобно на „Откривател“ и станцията, луната също беше минала на слънчева орбита.
— Обиколката на екватора е три хиляди и петстотин километра — обяви Бел. Беше по-голяма дори от огромния сателит на Римуей. — Не отчитам следи от катастрофален сблъсък.