Не взехме нищо. Но снимахме. После се върнахме на борда на „Бел-Мари“ и си наляхме по чаша кафе.
Алекс се беше унесъл на някъде.
— Какво има? — попитах накрая.
Той отпи голяма глътка от кафето си и рече:
— Мисля, че светът с джунглите е Марголия.
— Въпреки че орбитите не съвпадат?
— Да. Не знам как или защо, но те са погребани някъде на онзи свят.
Нямаше признаци там да е имало селище. Но, разбира се, бяха минали хиляди години, за това време обилната растителност би погълнала и Андикуар. Спуснахме се и се разходихме по повърхността в търсене на доказателства. Нямаше нищо. Потвърждаването или отхвърлянето на хипотезата щеше да изисква специално оборудване.
— Чейс?
— Да, Бел? — Дремех на мостика, а Алекс разглеждаше изображения от повърхността.
— Разгледах орбитата на „Бремерхевън“.
— И?
— На трети март две хиляди седемстотин четирийсет и пета е бил на трийсет милиона километра.
— От този свят? — попита Алекс.
— Да.
Спогледахме се
— Как ще обясним това?
— Засега ще го наречем просто аномалия — отсече Алекс.
21
По средата на празненството бяхме връхлетени от нещастие.
Кори Тайлър, „Размисли“, 1312
Върнахме се в родната си система след полет, за който хората вероятно ще говорят и след хиляда години. Бяхме открили своята Атлантида, но тя беше разочарование, толкова огромно, че надмина всяко друго. Бяхме ли си осигурили фантастичен краен резултат? Определено. Щяхме ли да бъдем знаменитости? Представих си как ме интервюират във всяко шоу от „Кръглата маса“ до „Сутрин с Дженифър“. Щяхме да бъдем засипани с пари. И вече мислех за книга. И все пак се надявахме нашата Атлантида въпреки всичко да е жива. Или поне видима.
— Как ще я наречеш? — попита Алекс. Имаше предвид книгата.
— „Последната мисия“ — отвърнах.
Той притисна слепоочията си и каза наставнически:
— Надявам се, не намекваш, че ще се оттеглиш. А и при всички положения, заглавието не трябва да се отнася до теб.
— Не става въпрос за мен. Нямам намерение да се оттеглям, Алекс. Ще е посветена на „Откривател“. Как се опитва да открие помощ с толкова много деца на борда. Двигателите избухват и никаква помощ не идва. Всички загиват и Марголия губи последната си надежда. Това е трагична история.
— Да — каза той. — Звучи доста потискащо. Мисля, че имаш нужда от малко слънчева светлина.
Седеше в общата зала пред шахматна задача, на която не обръщаше внимание. Когато го попитах как смята да оповести откритието, той се поколеба.
— Не съм решил. Ти как мислиш?
— Можем да свикаме пресконференция заедно с Уинди.
Той вдигна черния цар, огледа го и го върна на мястото му.
— Не съм много въодушевен от подобна идея. Не искам да предизвиквам Колчевски и другите идиоти. Защо просто не го запазим в тайна засега и тихомълком да пренесем нещата?
— Знаеш, че няма да стане, Алекс. След като се разчуе, че сме открили Марголия, всеки журналист в града ще заблъска по вратата ни. Трябва да сме наясно какво ще им кажем.
Скачихме се със станцията, влязохме и минахме през безтегловната палуба заради трите тежки контейнера с артефакти.
В голямата зала ни очакваше висок млад мъж.
— Чарли Еверсън — представи се той. — Как мина пътуването, господин Бенедикт?
— Добре. — Алекс погледна към мен. Познавах ли го? Не го бях виждала. Имаше черна коса и сдържано поведение, но нещо в него ме караше да мисля, че е от хората, които вечно се опитват да те впечатлят с положението си.
— Уинди ме изпрати — обясни той. — Нетърпелива е да узнае как е минала експедицията.
— Кажете й, че мисията беше продуктивна — отвърна Алекс. — Ще се чуем с нея утре сутрин.
— Добре. — Изглеждаше доволен. — Ще се радва да чуе подробностите.
Очаквах да ни притисне, да попита дали сме открили това, което сме търсили, но той пъхна ръце в джобовете си и каза, че Уинди иска да организира вечеря в наша чест.
— Между другото — добави, — уредихме пътуването ви със совалката.
Големите му кафяви очи се насочиха към контейнерите.
— Подарък от Службата за проучвания.
— Много мило — каза Алекс. — Благодаря.
— За нас е удоволствие. Това в контейнерите артефакти ли са?
— Да — отвърна Алекс.
— Чудесно — усмихна се отново мъжът. Погледна ме, но само за миг. Реших, че е притеснителен. Човек, който рядко се забавлява. — Поздравления, господин Бенедикт.