— Благодаря ви.
— Ще уведомя Уинди да ви очаква утре.
Стиснахме си ръцете.
— Радвам се, че се видяхме. — Тръгна си, но спря и се обърна. — Резервациите са на ваше име, господин Бенедикт. Совалката тръгва в шест.
Алекс му благодари още веднъж и той си тръгна. Имал друга работа.
Спряхме, за да уредим превоза на контейнерите. Носех няколко от по-крехките артефакти в кутия, която смятах да внеса на борда на совалката. Отначало ни казаха, че няма място за повече багаж и контейнерите трябва да пътуват с по-късен полет, но Алекс им даде малко пари и те откриха място.
Имахме почти час на разположение, преди да напуснем станцията. Алекс се колебаеше.
— Какво има? — попитах го.
— Гладен съм.
Имаше много магазини за храна, но Алекс настоя да отидем в „Карлс“ с неговите свещи, тиха музика и пържено делаконданско пиле.
— Нямаме време — казах. Вярно, че един час на Римуей е малко по-дълъг от земен час, но въпреки това нямаше да успеем да хванем совалката. В „Карлс“ се очакваше да разпуснеш, да се насладиш на обстановката и да се оставиш храната да те застигне, така да се каже.
Намръщи се. После ме погледна с големите си очи.
— Има друг полет в девет. Хайде, Чейс, бяхме затворени със седмици. Да разпуснем малко. Защо да не си угодим? Да се възползваме от възможността?
Всъщност ме питаше дали искам свястна храна, или предпочитам полуфабрикатите на совалката.
Той се обади на бюрото за резервации, за да направи промяната, и се запътихме към палуба В, като попътно надзърнахме в някои магазини за сувенири. Купих риза за племенника си, а Алекс взе малко шоколад за полета до дома. След това отидохме в „Карлс“.
Въпреки смесените ни чувства в края на мисията тази вечер празнувахме. Получихме нашата маса. Сложих кутията и сувенирите на стола до себе си и помолих Алекс да ми напомни да ги взема на излизане. От пианото в дъното на залата се носеше весела мелодия. Изпихме доста питиета и се взирахме един в друг като двойка влюбени. Казвахме си колко сме добри и как целият свят ще се изсипе на прага ни, за да ни пита как сме го постигнали. Поръчахме си морска храна. Бяла риба, вероятно от Вътрешното море. Насладих се на всяка хапка. Странно, но съвсем ясно си спомням и месото, и аранжировката на салатата, подправките, които използвах, формата на винената чаша. Сякаш се е случило вчера. Все още мога да видя свещника и наполовина пълната зала. А също и Алекс, погълнат от настроението на вечерта, на върха на кариерата си, едновременно доволен и депресиран. Отдавнашното нещастие на тези хора го беше разтърсило. Ако аз се държах така, щеше да ми каже да се стегна. Всички умират рано или късно. А това е стара история.
Е, така си беше.
Помня как се шегуваше, че трябва да има зала на славата за продавачите на антики. Време беше да получат признанието, което заслужаваха. Благодари ми за приноса. Мисля, че по това време вече беше прекалил с пиенето.
Пианистът беше истински — висок мъж със сериозно изражение, гъсти мустаци и сиви очи, които не бяха съвсем в съзвучие с романтичната музика. Все още мога да ви кажа какво изсвири и че носеше червен карамфил и изглеждаше угнетен. Реших, че може би е резултат от тъжния му репертоар: „Загубен без теб“, „Безлунна нощ“ и „Чандра“.
Не знам кога усетих промяната в обстановката. Бяхме изяли храната си и просто седяхме, пиехме и се наслаждавахме на вечерта. Вече се чудех дали ще успеем и за совалката в девет. Постепенно усетих някаква промяната в атмосферата. Спонтанността сякаш се бе изпарила и хората си шепнеха, оглеждаха се и клатеха глави. Алекс също го забеляза. Когато сервитьорът дойде, за да допълни чашите ни, той го попита какво става.
— Совалката — отвърна сервитьорът. — Взривила се е при спускането.
Трябва да призная, че първата ми мисъл не беше за жертвите, а за нас. Как се бяхме разминали на косъм със смъртта. Ако не беше апетитът на Алекс и желанието му да ходи в „Карлс“ при всяка възможност…
Жертвите. Те се бяха разхождали в голямата зала преди няколко часа, бяха се разминавали с нас. И онзи притеснителен мъж. Чарли. Дали е бил на борда?
Не си спомням да сме яли или пили нещо след това. Сервитьорът не знаеше подробности. Чух някой да плаче в общата зала. Спомням си, че станах от масата, докато Алекс плащаше сметката. Излязохме като зашеметени.
— Случват се такива неща — казах.
Алекс ме погледна странно и поклати глава. Не знам как, но се озовах в прегръдките му.
— Всичко е наред — говореше ми той.
Увесих се на врата му.