Първата реакция беше смях и смайване. Сигурно говореше метафорично.
— Тя е наистина там. Бяхме там.
— Живи ли са? — попита някой, което предизвика нова вълна от смях.
— Не. Сега там има само джунгла.
— Сигурен ли сте? — Започнаха да се успокояват. — Наистина ли е Марголия?
— Да — потвърди Алекс. — Няма съмнение.
Той продължи, като описа какво бяхме намерили и какви са изводите ни за случилото се. Вероятно минаваща звезда.
Писателите го разпитваха повече от час. Колко дълго е оцеляла колонията преди катастрофата? Как се беше почувствал на борда на „Откривател“? Как се пише това? Колко души е наброявало населението на Марголия, когато е била разрушена? Възнамеряваме ли да се върнем там? Какво ни е завело там?
Той беше готов за последния въпрос.
— Трябва да призная, че не ние с Чейс направихме откритието. Адам и Маргарет Уескот са намерили „Откривател“ преди повече от четирийсет години. Станало е по време на мисия на Службата за проучвания и когато са се завърнали, все още са се опитвали да разгадаят значимостта на видяното, но за нещастие са загинали от земетресение.
В този миг избухна буря от въпроси, но Алекс продължи невъзмутимо.
— За щастие бяха донесли чаша от „Откривател“ и това ни поведе натам.
Когато описахме какво сме открили на изоставения кораб, залата потъна в мълчание.
Той изобщо не спомена трите контейнера с безценни артефакти, оцелели в региона на Тинициум девет хиляди години само за да бъдат взривени на парчета заедно със совалката.
Още не бяхме напуснали сградата, когато разбрахме, че Касмир Колчевски е излъчил съобщение, в което е описал нашите действия като „оскверняване“. Бил ужасен и заявил, че е крайно време да се направят сериозни законови промени, за да се „спрат крадците и вандалите, които си изкарват прехраната, като ограбват миналото“.
По пътя към офиса ни се обади Дженифър Кабот, водещата на „Сутрин с Дженифър“.
— Алекс — каза тя. — Просто исках да те уведомя, че Касмир ще ни гостува утре. Ще говори за Марголия и предположих, че ще искаш да вземеш отношение по въпроса.
Касмир. Нейното приятелче, в случай че имате и най-малко съмнение на чия страна беше.
Тъкмо бяхме излезли от задръстванията и се насочвахме към новопостроените квартали на мястото на някогашната гора, западно от Андикуар. Алекс се смръщи с отвращение и попита:
— По кое време да дойда?
Когато се върнахме в офиса, го попитах дали иска да му помогна за предстоящия дебат.
— Всичко е наред — каза той. — Почини си до края на деня. Заслужи си го.
Добра идея, но имаше много неща за правене. Бяхме в центъра на дневните новини и получавахме обаждания от клиенти от цял свят. Те смятаха, че разполагаме с купища артефакти. Всъщност имахме пет. Три чаши, табела и плочата за Абудай.
Получихме и двайсет молби за интервю с Алекс. Едва ли пак щеше да ни се отвори подобна възможност, така че исках да се възползваме от нея.
Вечерта отделих няколко минути, за да поговоря с Хари и да му съобщя какво е станало. Трябва да го правите с аватарите, за да послужат по-добре на следващия, който ще има нужда от тях. Но хората обикновено не си правят този труд.
В повечето случаи и аз не бих се занимавала, но сега не можех да не го направя.
Обясних му, че изпращат нова експедиция.
— Чейс, направи ми услуга — помоли ме той.
— Разбира се.
— Кажи ми, ако се разбере какво е станало със Саманта и децата.
Добре. Глупаво е. Знаех, че не може да си ги спомни, нито ги е познавал. Това беше просто ефект от функционирането на софтуера му.
И може би и на моя начин на мислене. Реших да видя какво мога да открия.
Обадих се на Шепърд Маркард в департамента по земна античност на Баркрос.
Искам да поговорим за Хари Уилямс, Шеп.
— Добре — съгласи се той. — Поздравления. Видях пресконференцията. Наистина сте голяма работа.
— Благодаря.
— Ще ми се да бях с вас. Било е наистина велико. — Прочисти гърлото си. — Информацията за Уилямс е доста оскъдна. Какво ти трябва?
— Семейството му. Какво се знае за тях?
— Имал ли е семейство?
— Жена и две деца. Момчета.
— Добре. — Погледна вдясно от себе си. — В момента търся.