— Уотсън — каза той, — ако не ме лъже паметта, ти винаги тръгваш въоръжен на тези наши експедиции.
Напомних му, че го правя заради него. Когато бе погълнат от някоя загадка, той не се грижеше особено за собствената си безопасност и неведнъж револверът ми се оказваше доста полезен.
— Да, прав си, малко съм разсеян за тези неща. Но кажи, носиш ли си револвера?
Извадих го от задния джоб — къс и малък, но много полезен. След като освободи барабана и извади патроните, той внимателно го разгледа.
— Тежък е, извънредно тежък — отбеляза.
— Да, солидна вещ.
Той размишлява цяла минута.
— Знаеш ли, Уотсън, мисля, че твоят револвер ще се окаже ключ към загадката, която разследваме.
— Скъпи Холмс, шегуваш се.
— Не, Уотсън, говоря съвсем сериозно. Предстои ни да направим една малка проверка. Ако излезе успешна, всичко ще се изясни. А резултатът зависи от поведението на това скромно оръжие. Махаме един куршум, връщаме останалите пет и пак слагаме предпазителя. Така. По този начин тежестта се увеличава и максимално се приближаваме до действителните условия.
Нямах никаква представа, какво е намислил, но и той не споделяше плана си с мен. Седеше потънал в размисъл, докато накрая слязохме на малката гара в Хампшир. Наехме един раздрънкан кабриолет и след петнайсет минути пристигнахме в дома на потайния сержант.
— Следа ли, господин Холмс? Каква?
— Всичко зависи от поведението на револвера на доктор Уотсън — каза приятелят ми. — Ето го. А сега, полицай, ще бъдете ли така добър да ми дадете въже, десетина метра дълго?
В селския магазин намерихме яка връв.
— Май друго не ни трябва — каза Холмс. — А сега, ако нямате нищо против, да вървим към последния етап от пътешествието, ако надеждите ми се оправдаят.
Слънцето залязваше и превръщаше хълмистото хампширско мочурливо поле в прекрасен есенен пейзаж. Сержантът крачеше до нас и час по час ни оглеждаше критично и недоверчиво, което показваше дълбоките му съмнения в здравия разум на приятеля ми. Щом наближихме местопрестъплението, усетих, че зад обичайното си спокойствие приятелят ми всъщност е дълбоко развълнуван.
— Да — отвърна той, когато му го казах, — виждал си ме да удрям на камък, Уотсън. Имам усет за тези неща и все пак понякога се подвеждам. Когато тази хипотеза ми хрумна за пръв път, в килията в Уинчестър, ми се стори неоспорима, но една от лошите страни на неспирния ум е, че винаги можеш да измислиш и други обяснения, при които следата да стане лъжлива. И все пак… все пак… Е, Уотсън, можем поне да опитаме.
Докато вървяхме, той здраво завърза единия край на въжето за дръжката на револвера. Стигнахме до местопрестъплението. Упътен от полицая, Холмс много грижливо отбеляза мястото, където беше лежало тялото. После се полута сред пирена и папратите, докато намери доста тежък камък. Върза го за другия край на въжето и го провеси през парапета над водата. После застана на фаталното място и на известно разстояние от парапета с револвера ми в ръка, а въжето се обтегна между оръжието и тежкия камък на другия край.
— Да видим сега! — извика той.
При тези думи вдигна револвера до главата и го пусна. Той веднага бе повлечен от тежестта на камъка, удари се в парапета с трясък и изчезна във водата. Едва се беше скрил, и Холмс коленичи до парапета и с радостно възклицание ни показа това, което очакваше.
— Може ли да се направи по-точна демонстрация? — извика той. — Виж, Уотсън, твоят револвер разплете загадката!
При тези думи той посочи втори белег със същите размери и форма като първия, който се беше появил на долния ръб на каменния парапет.
— Тази вечер ще пренощуваме в странноприемницата — продължи, като се изправи срещу изумения сержант. — А вие, разбира се, ще вземете кука и лесно ще намерите револвера на приятеля ми. А до него ще откриете и револвера, въжето и камъка, с които отмъстителната жена се е опитала да прикрие престъплението си и да припише убийство на невинната си жертва. Можете да съобщите на господин Гибсън, че ще се срещна с него сутринта, когато ще могат да се направят постъпки за оправдаването на госпожица Дънбар.
Късно вечерта, докато седяхме в селската странноприемница и подръпвахме от лулите си, Холмс ми обясни накратко какво е станало.
— Опасявам се, Уотсън — каза той, — че като добавиш загадката на моста Тор към своите летописи, няма да увеличиш славата, която може да съм спечелил. Умът ми беше муден и ми липсваше умението да съчетая въображението и фактите, което съставлява основата на моя занаят. Не мога да скрия, че белегът на парапета беше улика, достатъчна, за да подскаже вярното решение, и че се виня, задето не я забелязах по-рано. Трябва да призная, че замисълът на нещастницата е бил хитър и коварен и не беше никак лесно да се разгадае. Струва ми се, че в нашите приключения не сме се натъквали на по-странен пример за това, какво може да причини изопачената любов. Тя не е могла да търпи все едно дали госпожица Дънбар й е била съперница във физически или в духовен смисъл. Без съмнение е обвинявала невинната девойка за грубостта и суровостта, с които съпругът й е отблъсквал прекалено настойчивата й любов. И е решила, първо, да сложи край на живота си. А, второ — да го стори така, че да отреди на жертвата си участ, далеч по-лоша от внезапната смърт. Можем съвсем ясно да проследим ходовете й и те показват забележително коварство. Много хитро е измъкнала бележка от госпожица Дънбар, от която да изглежда, че тя е избрала местопрестъплението. В страстното желание тази бележка да бъде открита малко е прекалила, като я е стискала до края. Дори само това трябваше по-рано да събуди подозренията ми. После е взела един от револверите на съпруга си — както видя, в къщата има цял арсенал, и го е запазила за собствените си планове. Негов двойник е скрила същата сутрин в гардероба на госпожица Дънбар, след като е изстреляла един куршум. Лесно е могла да го стори в гората, без да привлича внимание. След това е отишла до моста, където е скроила този крайно изобретателен начин да се отърве от оръжието. Когато госпожица Дънбар е дошла, тя е използвала последните си минути, за да излее омразата си, а след това, когато вече не е можела да я чуе, е изпълнила ужасния си план. Сега всички брънки са на мястото си и веригата е цяла. Може би журналистите ще питат защо езерото не е било претърсено, но е лесно да проявяваш находчивост впоследствие, а и при всяко положение не е лесно да претърсваш широко тръстиково езеро, ако не си съвсем наясно какво и къде искаш да го намериш. Е, Уотсън, помогнахме на една забележителна жена и на един необикновен мъж. Ако в бъдеще те обединят усилията си, което не изглежда невероятно, финансовият свят може би ще открие, че господин Нийл Гибсън е научил нещичко в училището на скръбта, в което всички минаваме земните си уроци.