— Тази възможност вече ми хрумна — каза Холмс. — Всъщност това е единствената алтернатива на предумишленото убийство.
— Но тя напълно го отрича.
— Това обаче може нищо да не означава, нали? Разбираемо е жена, попаднала в толкова ужасно положение, да изтича вкъщи, като в объркването си продължи да стиска револвера. Може дори да го хвърли сред дрехите, без да съзнава какво прави, а когато го открият, да се опита да се измъкне, като отрича всичко, понеже не може да предложи никакво обяснение. Кой може да възрази на такова предположение?
— Самата госпожица Дънбар.
— Е, може би.
Холмс си погледна часовника.
— Убеден съм, че до обед можем да вземем нужните разрешения и да стигнем в Уинчестър с вечерния влак. След като поговоря с младата дама, вероятно ще ви бъда по-полезен, макар да не мога да обещая, че заключенията ми непременно ще са каквито желаете.
Имаше известно забавяне в издаването на пропуск и вместо да стигнем в Уинчестър същия ден, се отправихме към Тор плейс, хампширското имение на господин Нийл Гибсън. Самият той не дойде с нас, но ни даде адреса на сержант Ковънтри, местния полицай, който пръв беше разследвал случая. Той се оказа висок и слаб много блед мъж със сдържано и потайно поведение, което навяваше на мисълта, че знае или подозира много повече, отколкото дръзва да каже. Освен това имаше навика внезапно да снижава гласа си до шепот, сякаш е попаднал на нещо изключително важно, макар и информацията да е общоизвестна. Извън тези чудатости скоро стана ясно, че е свестен и почтен човек, прекалено горд, за да признае, че е в задънена улица и би приветствал всякаква помощ.
— Поне ви предпочитам пред Скотланд ярд, господин Холмс — каза той. — Щом оттам се намесят в някое разследване, местните полицаи са лишени от всякакви заслуги при успех, а в случай на провал всички тях обвиняват. Чувал съм, че вие действате по-почтено.
— В този случай изобщо не е необходимо да се появявам — каза Холмс за явно облекчение на мрачния сержант. — Ако успея да го реша, не държа името ми да се споменава.
— Много великодушно от ваша страна. Знам, че и на вас може да се има доверие, доктор Уотсън. Е, господин Холмс, докато вървим, ми се ще да ви питам нещо. Не бих го казал на никой друг — той се озърна, като че ли почти не смееше да произнесе думите. — Не смятате ли, че може да се повдигне обвинение срещу самия господин Нийл Гибсън?
— Мислих за това.
— Не познавате госпожица Дънбар. Тя е прекрасна девойка във всяко отношение. Нищо чудно той да е искал да премахне жена си. Пък и американците не си поплюват с оръжието като нас. Револверът е бил негов.
— Това безспорно ли е установено?
— Да, сър. Единият от два еднакви.
— Единият ли? А къде е другият?
— Ами господинът има доста оръжия, какви ли не. Не успяхме да открием втория револвер, но кутията е за два.
— Ако има близнак, трябва да сте го открили.
— Ами всичките са на показ в къщата, ако искате, можете сам да ги разгледате.
— Вероятно ще го направя по-късно. Смятам заедно да идем да огледаме местопрестъплението.
Този разговор се проведе в малката приемна в скромната къща на сержант Ковънтри, която служеше за местен полицейски участък. Разходка от около осемстотин метра през обрулено от вятъра поле, обагрено в златно и бронзово от прегорелите папрати, ни отведе до странична порта, през която се влизаше в земите на имението Тор плейс. Пътеката водеше през красива дъбрава, а през една просека видяхме на билото на хълма голямата къща от камък и дърво, строена и достроявана през XVI и XVII век. Пред нас се простираше разлято езеро, осеяно с тръстики, тясно и сякаш разделено на две в средата, където над него се прехвърляше каменен мост. Водачът ни спря в подножието му и посочи земята.
— Тук лежеше тялото на госпожа Гибсън. Отбелязах мястото с този камък.
— Доколкото разбрах, видели сте го, преди да го преместят.
— Да, повикаха ме веднага.
— Кой?
— Самият господин Гибсън. Щом се разбрало, че е починала, той се втурнал насам с прислугата и се разпоредил нищо да не се пипа, докато не дойде полицията.
— Разумно. От вестниците разбрах, че е стреляно отблизо.
— Да, сър, съвсем отблизо.
— До дясното слепоочие.
— Точно зад него, сър.
— Как лежеше тялото?
— Възнак, сър. Нямаше никакви следи от борба. Никакви отпечатъци. Никакво оръжие. В лявата си ръка стискаше бележка от госпожица Дънбар.
— Стискаше ли, казвате?
— Да, сър, едва разтворихме пръстите.
— Това е много важно. Изключва хипотезата някой да е сложил бележката след смъртта й, за да изфабрикува лъжлива улика. Но чакайте малко! Доколкото си спомням, бележката е била съвсем кратка. „Ще бъда на моста Тор в девет часа. Дж. Дънбар.“ Така ли е?