— Онази вечер отидох при моста, защото сутринта получих бележка от госпожа Гибсън. Намерих я на масата в учебната стая, може би тя сама я беше оставила там. Молеше да се срещна с нея след вечеря, защото имала да ми каже нещо важно, настояваше да оставя отговора си при слънчевия часовник в градината, тъй като искала срещата да остане в тайна. Не виждах причини за подобна потайност, но се съгласих и сторих това, за което ме молеше. Освен това искаше от мен да унищожа бележката й и аз я изгорих в камината. Тя много се страхуваше от съпруга си, който се отнасяше с нея толкова грубо, впрочем аз често го упреквах за това. Помислих, че постъпва така само защото не иска той да разбере за разговора ни.
— И все пак тя е запазила вашия отговор много грижливо.
— Да, учудих се, като разбрах, че е държала бележката ми, когато е умряла.
— И какво стана после?
— Отидох там, както бях обещала. Тя ме чакаше вече. До този момент не бях осъзнала колко ме мрази тази клетница. Приличаше на луда, всъщност мисля, че наистина беше луда и прикриваше безумието си с хитростта, присъща на всички луди. Как иначе е можела да ме вижда всеки ден, външно показвайки безразличие, а в сърцето си да е таяла толкова страстна ненавист? Няма да повтарям думите й. Изля цялата си дива ярост с разпалени и ужасяващи думи. Дори не й отговорих, не можех. Беше страшна гледка. Запуших си ушите с длани и побягнах. Зад мен тя продължи да крещи проклятия, застанала в началото на моста.
— Там, където са я намерили?
— На около метър от това място.
— И все пак, макар да се предполага, че смъртта е настъпила скоро след като сте побягнали, не сте чули изстрел?
— Не, нищо не чух. Но всъщност, господин Холмс, бях толкова развълнувана и ужасена от страшния й изблик, че се втурнах презглава към стаята си и не бях в състояние да забележа нищо.
— Казвате, че сте се върнали в стаята си. Излизахте ли до сутринта?
— Да, когато дойде вестта, че клетницата е мъртва, изтичах навън с останалите.
— Видяхте ли господин Гибсън?
— Да, точно идваше от моста, когато го срещнах. Беше пратил да повикат лекаря и полицията.
— Видя ли ви се силно развълнуван?
— Господин Гибсън е силен човек, който винаги се владее. Ме мисля, че би си позволил да даде израз на чувствата си. Но аз го познавах толкова добре, че разбрах колко много е разтревожен.
— Стигаме до най-важната улика, револвера, намерен в стаята ви. Виждали ли сте го преди?
— Никога, кълна се.
— Кога го откриха?
— На следващата сутрин, докато претърсваха.
— Между дрехите ви?
— Да, най-отдолу, под роклите.
— Можете ли да предположите колко време с бил там?
— Предната сутрин го нямаше.
— Откъде знаете?
— Подреждах гардероба.
— Да, няма съмнение. Значи някой е влязъл в стаята ви и го е скрил там, за да ви уличи.
— Сигурно така е било.
— Но кога?
— Може да е станало само по време на хранене или когато съм била с децата.
— В учебната стая, където намерихте бележката?
— Да, бях там цялата сутрин.
— Благодаря ви, госпожице Дънбар. Сещате ли се за нещо друго, което може да ми помогне в разследването?
— Нищичко.
— На моста, точно срещу мястото, където е намерено тялото, има скорошни следи от удар. Имате ли някаква представа, каква е причината?
— Сигурно е просто съвпадение.
— Странно, госпожице Дънбар, много странно. Защо да се появят точно по времето на трагедията и на същото място?
— Но каква може да е причината? Само яростен удар би могъл да остави такава следа.
Холмс не отговори. На бледото му трескаво лице внезапно се появи онова напрегнато замислено изражение, което обикновено свързвах с най-висшите прояви на гения му. Бурята в ума му бе толкова явна, че никой от нас не дръзваше да проговори. И тримата — адвокатът, затворничката и аз, седяхме и го наблюдавахме безмълвни. Внезапно той скочи, целият разтреперан от нервно напрежение и нетърпение да действа.
— Да вървим, Уотсън! — извика той.
— Какво има, господин Холмс?
— Няма значение, мила госпожице. Ще ви се обадя, господин Къмингс. С помощта на справедливия Бог ще разкрия този случай, който ще се прочуе в цяла Англия. До утре ще получите вести, госпожице Дънбар, а дотогава, повярвайте ми, облаците се разсейват и силно се надявам, че лъчът на истината ще пробие през тях.
Разстоянието от Уинчестър до Тор плейс не бе голямо, но тъй като горях от нетърпение, пътят ми се стори дълъг, а за Холмс май беше направо безкраен. В нервното си безпокойство той не можеше да си намери място, крачеше из купето или барабанеше с дългите си чувствителни пръсти по седалката до себе си.
Но изведнъж, когато вече приближавахме целта, той седна срещу мен — пътувахме сами в купе за първа класа — и като сложи ръце на коленете ми, ме погледна в очите с особения дяволит поглед, обичаен за него в по-лудешките му настроения.