— А! Засега това не можем да кажем. Интересно е, че повечето от най-добрите медиуми са всепризнати скептици. Хората, които се интересуват от окултни явления, не са тези, които стават свидетели на такива явления. Някои хора виждат и чуват неща, които другите не могат да чуят и видят — защо, не знаем; в деветдесет на сто от случаите самите те не желаят да ги виждат или чуват и са сигурни, че халюцинират — точно като вас. Както беше с електричеството. Някои вещества са добри проводници и дълго време не можеше да се обясни защо, а трябваше да се задоволим с факта. В днешно време знаем защо. Някой ден без съмнение ще знаем защо вие чувате това нещо, а аз и момичето — не. Всичко се ръководи от законите в природата, свръхестествено не съществува. Откриването на законите, ръководещи така наречените психични явления, ще бъде наистина трудна работа.
— Но аз какво да правя? — попита Джек. Левингтън се подсмихна.
— Виждам, че сте практичен. Добре, мой млади приятелю, ще закусите и ще отидете в града, без да тревожите вече главата си с неща, които не разбирате. Аз от своя страна ще пообиколя наоколо да видя какво мога да науча за вилата там отзад. Ето къде е центърът на загадката, убеден съм.
Джек се изправи.
— Добре, сър. Аз съм готов, не…
— Да?
Джек се изчерви притеснен.
— Сигурен съм, че момичето е наред — измънка той.
Левингтън изглеждаше развеселен.
— Не ми казахте, че е хубава! Добре, горе главата. Мисля, че историята е започнала, преди, тя да дойде да живее тук.
Джек се прибра тази вечер, направо казано, болен от любопитство. Сега той сляпо вярваше на Левингтън. Докторът бе приел нещата така естествено и спокойно, че бе повлиял на Джек.
Когато слезе долу за вечеря, завари новия си приятел да го чака във фоайето. Докторът предложи да вечерят заедно на една маса.
— Някакви новини, сър? — попита Джек нетърпеливо.
— Събрах всички данни за историята на Хидър котидж. Първоначално там са живели възрастен градинар и жена му. Старецът умрял и жената заминала при дъщеря си. Къщата станала собственост на някакъв предприемач, който я модернизирал много успешно и я продал на човек от града, който я използвал за седмичната си почивка. Около година по-късно той я продава на някое си семейство Търнър. От всичко, което чух, схванах, че трябва да са били странни хора. Той — англичанин, а тя по всеобщо предположение имала и руска кръв и била много красива, с екзотична хубост жена. Живеели много скромно, с никого не се срещали и почти не излизали вън от градината на къщата. Между тукашните хора се носи слух, че се страхували от нещо — но не мисля, че трябва да се вярва на това.
Една ранна утрин внезапно заминали и не се върнали повече. Посредниците получили от мистър Търнър писмо, писано от Лондон, в което той нареждал вилата да се продаде колкото се може по-скоро. Мебелите били разпродадени, а самата къща купил някой си мистър Моливърър. В нея той живял само две седмици и после обявил, че я дава под наем мебелирана. Хората, които сега я обитават, са — болен от туберкулоза професор французин и дъщеря му. Те са там само от десет дена.
Джек изслуша всичко мълчаливо.
— Не виждам какво ще ни помогне всичко това — продума той най-накрая. — А вие?
— Ще ми се да знам нещо повече за Търнърови — каза тихо Левингтън. — Спомнете си, че те са заминали рано сутринта и всъщност никой не ги е видял да тръгват. Мистър Търнър са го срещали, но не мога да открия никой, който да е виждал мисиз Търнър.
Джек побледня.
— Не може да бъде… Да не искате да кажете, че…
— Не се вълнувайте, младежо. Влиянието на човек пред прага на смъртта, и то насилствена смърт, върху заобикалящата го среда е много силно. Околните предмети биха могли да погълнат това влияние и да го излъчват периодически към подходящ за възприемане приемател — в този случай вие.
— Но защо аз? — възнегодува Джек.
— Вие считате тази сила интелигентна и целенасочена, а не сляпа и механична. Аз самият не вярвам в свързани със земята духове, обитаващи някое място с определена цел. Но едно нещо съм виждал многократно, отново и отново, докато накрая се уверих, че не е чисто съвпадение, а своето рода вървене пипнешком към правдата… едно подземно движение на слепи сили, действащи постоянно в тази посока…
Той се отърси като че отхвърли някаква идея-фикс, която го бе завладяла, и се обърна към Джек с обичайната си усмивка.
— Нека оставим поне засега тази тема — предложи той.
Джек с готовност се съгласи, но никак не му бе лесно да престане да мисли за това.
В края на седмицата той енергично се зае сам да направи разследване, но не успя да разкрие кой знае колко повече от доктора. Окончателно бе изоставил играта на голф преди закуска.