— Благодаря ви, господарю Хари, не мога да отрека, че семейството винаги е изпращало бебетата при бавачки извън дома.
— Господарят Чарлс би направил същото, ако беше жив, както всички добре знаем. И поради тази причина същото щеше да направи и господарката горе, ако можеше да говори. Съжалявам, че трябва да те откъсна от тук, но довечера ще те върна. Не мога едновременно да карам каруцата и да се грижа за бебето, пък и хората ще се чудят какво е това дете в каруцата и ще плъзнат слухове.
— Боже, не бих допуснала горкото същество да замине съвсем само като пакет с бакалски стоки. Не, не, все още не сме изпаднали чак дотам, струва ми се — възкликна госпожа Тарнли.
— Дай ми малко хляб, сирене и бира. Досега никога не съм си тръгвал, без да хапна нещо… Не е добре да тръгваме, без да съм се нахранил. Няма нужда да бързаш. Можем да тръгнем чак след час, защото Уилет няма да успее да изпрати дойката по-рано.
Хари излезе и си поговори с Том Клинтън, попуши лула половин час, а Том си помисли, че младият господар е умислен и странен, и вероятно не се чувства много добре, защото не изяде хляба и сиренето, ами вместо това изпи много повече бира от обикновено.
— Вземи много захаросани плодове и мляко или каквото там обича бебето, за да не плаче. Не мога да понасям бебешки плач.
Със зачервени очи и с подут нос Лили Доджър бърбореше и тихичко шушнеше на бебето с разбито сърце, за да не би старата Милдред да я чуе и да я навика, сбогуваше се с него, наричаше го с нежни имена и го притискаше в прегръдките си.
Колкото и да е красива в мъжките очи, обичта на жените към децата е напълно странна. До този момент Лили Доджър бе живяла спокойно, макар и не особено весело в Каруел Грейндж. Само че сега я бе сполетяла тази раздяла и спокойствието й бе нарушено.
Старата Милдред се бе качила, облечена с протритата си кафява наметка и с мръсното си старо боне, и наместила бебето в скута си. Най-сетне каруцата бе готова да потегли.
Вече бе късна есен. Дългите дни бяха свършили. Бяха се забавили повече от предвиденото, преди да тръгнат. Пътят се оказа дълъг, по-дълъг, отколкото бе очаквала Милдред Тарнли. Луната изгря и те се озоваха в непозната за нея част от графството.
Бяха изминали може би повече от четиринайсет мили сред доста печален пейзаж. Не беше точно пусто, защото имаше отделни групи дървета, вероятно останали от някогашна гора, които придаваха на мястото известна живописност.
Милдред Тарнли не беше бъбрива жена и не бе прекарала живота си в Каруел Грейндж, без да усвои умението да си държи езика зад зъбите, само че отбеляза мрачното мълчание на господаря Хари и то никак не й допадна. Той не обели нито дума, след като тръгнаха.
Към края на пътуването тя забеляза, че Хари Феърфийлд често си поглежда часовника и мушка кобилата да ускори ход, освен това ставаше все по-неспокоен. На два пъти се наложи да спират, за да може тя да нахрани бебето, което вече спеше дълбоко.
„Точно така — помисли си госпожа Тарнли, — той трябва да гледа напред и да следи пътя, макар че какво толкова му пречи да обелва по някоя дума от време на време. Само че когато спряхме, за да нахраня детето вече нямаше извинение. Слезе и оправи оглавника на коня. После пак се качи, зави коленете си и само попита дали бебето е живо?“
Вече бяха стигнали до не дълбока котловина, в която плитък поток пресичаше пътя, от двете страни, на който имаше няколко скромни къщи. На една постройка в сянката на два огромни ясена имаше табела, от която ставаше ясно, че това е съвсем скромна страноприемница.
Мястото трудно можеше да се нарече село. Хари спря от отсамната страна пред сграда, която беше малко по-хубава от колиба, стара и странна, а отпред имаше голямо широколистно растение, което на лунната светлина приличаше на лоза и се виеше по подпората на верандата под фронтона.
Кобилата беше кротка в Грейндж, а след пътуването до Туайфорд се бе укротила още повече.
Хари помогна на старата Тарнли да слезе с малкия си товар на ръце и безмълвно я въведе в тясната чиста стаичка с редици фаянсови украшения в ярки цветове върху бюфета и стар холандски часовник, който тиктакаше в ъгъла до камината, където горяха съчки, а на масата имаше свещ в лъскав месингов свещник.
Набитото око на госпожа Тарнли огледа стаята и обзавеждането. Освен това тя забеляза подвижна стълба към таванско помещение, от чието кръгло прозорче бе забелязала също да гори свещ, когато бе погледнала нагоре от мястото си в каруцата.
Несъмнено мястото бе съвсем скромно, само че беше изключително чисто. Освен това вдъхваше окуражителна почтеност. Вътре седеше жена с наметка и с боне, която се изправи при влизането им и се поклони.