Кога щял да го види пак?
Нямало нищо тревожно, затова най-вероятно на следващия ден. Със сигурност след не повече от два дни. Нямало нищо спешно — бебето най-вероятно щяло да се възстанови, но разбира се, имало опасности, така че не бивало да бързаме да се радваме.
Бодростта му доста насърчи Милдред, до такава степен, че когато дойде осем часът на следващата сутрин и Хари Феърфийлд не пристигна, тя се почувства по-скоро освободена от някакво досадно задължение, отколкото разочарована.
Два дни след това доктор Уилет даде по-обнадеждаваща прогноза от всеки друг път за Алис. Само че думите му относно момчето съвсем не бяха толкова насърчителни. По-късно пристигна Хари и обсъди проблема с Милдред.
— Помислих си, че просто се държа глупаво, затова отидох там на следващия ден и вече съм сигурен, че съм сгрешил. Детето е доста отслабнало и бледо, а и когато го видях, беше доста тъмно, пък и жената държеше свещта прекалено ниско и тя хвърляше дълга сянка от носа през лицето му. Никога не си виждала толкова странна гледка, обаче си замълчах и реших да дойда тук и да обсъдя положението с теб. Само че когато отидох на следващия ден и го видях на дневна светлина, всичко си беше наред — то беше, няма грешка. Само че е ужасно отслабнало и изпито, само че няма как да го сбъркаш с друго. Освен това лекарят го посещава през ден. Радвам се, че и горката малка Алис се оправя. Сигурен съм, че след нула време ще се изправи на крака.
След като Хари си тръгна, пристигна доктор Уилет и донесе много лоши новини за бебето.
— Умира, горкичкото. Сърцето му е засегнато, а също и всичките му органи, само че не бива да казвате на горката госпожа Феърфийлд. Ще й струва живота, ако започне да се тревожи за това. Просто й кажете, че всичко е наред, пък и то си е вярно — детето е по-близо до небето и ще бъде най-добре, когато отиде там. Така че, когато попита, й кажете, че е поверено на грижите на свестни хора далеч от заразата в нашата околност, за да бъде спокойна.
Няколко дни след това в кухнята пристигна новината за смъртта на детето и Лили Доджър, която се боеше да даде воля на чувствата си пред госпожа Тарнли, рязко стана и изтича навън, покри главата си с престилката и избухна в неудържим плач под големите стари дървета до кантара.
Печалната тайна щеше да се наложи да разкрият, когато настъпи моментът и горката Алис укрепне достатъчно, за да понесе истината.
А междувременно Хари Феърфийлд дойде и проведе бурен разговор със старата Милдред. Кълнеше се, че лекарят не си разбирал от работата. Жената в Туайфорд не била положила достатъчно грижи за детето. Той щял да поеме нещата в ръце. Здравата щял да се развихри. Щял да им отвори очите. Неведнъж успявал да смъкне по петдесет лири за по-малка немарливост дори към кобила. Всички щели да си платят. А сега Уайвърн бил останал без наследник. Проклет да бъде, ако се оженел някога. За нищо на света нямало да го направи. Нямало да се ожени, в никакъв случай. И така в старото имение Уайвърн вече нямало да има Феърфийлд, комуто да поднесат кана с пунш или заради когото да запалят огън.
Хари не беше женен, макар че по време на разговора си със старата Милдред бе намекнал нещо за брачни отношения. Аз обаче вярвам, че е бил искрен, когато се е заклел никога да не се жени. От известно време бе взел твърдо решение по този въпрос.
Заплахите му приключиха със същия гръм и трясък, с който започнаха. Всъщност нямаше основания за оплакване, защото и лекарят, и медицинската сестра бяха изпълнили задълженията си.
Алис се възстанови. Не се наемам да опиша продължителния траур, който последва, милите, горчивите и ужасните спомени, с които бе свързан в паметта й образът на Каруел Грейндж.
Веднага щом бе в състояние да се премести при своята родственица, лейди Уиндейл настоя да я отведе в Аултън. След известно време двете попътуваха и после се върнаха в Аултън, където заживяха заедно, щастливи поради голямата си и изпитана обич една към друга.
Разликата от трийсет и пет години не ги разделяше повече от пропастта между поколенията на Рут и Ноемин. Лейди Уиндейл бе една от онези ощастливени от съдбата жени, в които младежкият дух гори силно до края на живота им, преизпълнени със състрадание и с жизнерадост, силно романтични, с приятно чувство за хумор и с предана и силна обич, поради което бе по-приятна събеседница за човек като Алис Феърфийлд, преминала през толкова ужасни изпитания, отколкото би била жена на собствената й възраст. Защото когато се наложеше, можеше да разчита на по-сериозното очарование на по-дългия и печален опит, а освен това намираше упование във великото учение на религията — и двете не й бяха натрапени или прехвалени по никакъв начин, а по-скоро бяха в унисон със собствените й мисли и чувства и с възвишената и печална светлина, в която всичко е потопено, ала и възвисено.