Том бързо триеше очите си, а старото му лице бе по-сбръчкано от всякога.
— Ваша светлост винаги е бил много внимателен с мен…
— Стига, Том, не бива да плачеш, човече. Пенито в джоба е ведър спътник, а аз съм ти оставил нещичко в завещанието си… Толкова кани с пунш си ми приготвил, Том… само, че вече няма да го правиш… Не исках да си отида, без да си поговорим и да ти стисна ръката.
Когато сбогуването приключи, сестрата даде на Том знак да си върви.
Питам се как ли се е чувствал изтощеният старец с едноседмична бяла брада, докато е гледал как Том тихо се оттегля със сълзи по набръчканите бузи. За Том това бе разрухата и краят на стария Уайвърн. Може би той бе твърде стар, за да живее в новия Уайвърн, който предстоеше.
— Никога няма да избия от главата си миналото и никога няма да ми хареса новото. Така че сигурно не след дълго и аз ще го последвам по пътя под ясените към двора на църквата в Уайвърн.
Така за стария господар настъпи последният ден светлина и първият ден от смъртта.
Погребението бе тържествено и старомодно. Всички почтени стари родове в околността присъстваха. Съседите, големи и малки, се бяха събрали. Всички магазини в града бяха затворени и собствениците им присъстваха на службата.
След като тържественото и грандиозно шествие приключи и суетенето секна, Хари Феърфийлд се зае с управлението със сериозност, която подхождаше на новите му права и отговорности.
Старшина Арчдейл беше влиятелен, процъфтяващ и сдържан министър при новия режим. Имаше си уютен дом в Уорамптън, както му беше обещал Хари Феърфийлд, и от там от време на време го викаха в Уайвърн на съвет при господаря. Наричам го старшина, но той вече не беше такъв. От известно време се беше оттеглил от запасните войски и сега беше просто господин Арчдейл.
ГЛАВА 57
МАРДЖЪРИ ТРЕВЕЛИЪН
За да хвърлим светлина върху същността на някои от задълженията на господин Арчдейл, трябва да преведем читателя мислено на известно разстояние.
В откъсната част на графството на около двайсет мили южно от Туайфорд в красиво кътче, оформено от една залесена падина близо до стария страничен път за Уорамптън, се намираше стара къща с таванско помещение и с две малки прозорчета, надничащи от много стръмния сламен покрив и високия тесен фронтон — и фронтонът, и стената бяха разделени водоравно и отвесно от черни дъбови греди, формиращи клетката, в чиито пролуки нашите предци са строили с тухли и с мазилка. Стръмният покрив минаваше и над малка веранда, в единия край на която имаше пейка. Друга каменна пейка бе поставена под прозореца с решетка, чиято дървена рамка, както и почернелите греди, зазидани и пресичащи се по стените, и дори изкривеният тухлен комин изглеждаха залинели и изкривени от времето, заоблило и набраздило и орнамента на вратата. Каменната пейка и камъните около прозорците също бяха вдлъбнати и заоблени. Като цяло постройката изглежда толкова почтена със своята обвита в бръшлян веранда, че човек би я взел за фермата, в която е прекарала детството си Ан Хатауей.
Тук живееше добрата госпожа Марджъри Тревелиън, на около петдесет или повече години, която според мен имаше най-милото лице и най-приятния смях в цялото графство. Вдовица от много години, която не се бе чувствала щастливо в брака си и поради това смяташе, че вече има предостатъчно опит като съпруга, кротка, весела, изключително трудолюбива, с малка ферма от три акра и с крава, тя понякога предеше, друг път плетеше за други хора, когато можеше, им вземаше прането, но каквото и да правеше, го вършеше старателно, весело и почтено. С тази мила, весела и почтена дама живееше малкото момче, синът на господаря Хенри — само толкова знаеше тя конкретно за семейството му. Марджъри го наричаше „моя вълшебник“ и „моя принц“, а когато любопитни хора я притискаха с въпроси, отговаряше, че баща му е търговец, комуто както се казва, „не е потръгнало“, че се крие и живее крайно притеснено и че дори е възможно да е мъртъв. Единственото сигурно нещо, което можеше да каже, бе, че получава много малка издръжка за момчето, която й се изплаща съвсем точно на всеки три месеца предварително, а що се отнася до името на момчето, то бе кръстено Уилям, фамилното му име бе Хенри, Марджъри го наричаше „принц“ или „вълшебник“, а той нея „бабче“.
Тя боготвореше красивото момче, а той я обичаше с нежността, с която едно дете дарява любяща дойка нещо повече от синовна обич.