Момчето не помнеше друг дом освен този и нямаше друг приятел освен своето бабче. Вече бе на малко повече от единайсет години. Животът му бе протекъл самотно, но весело. Та нали езерото се намираше едва на трийсет ярда от прага на дома им, а там момчето пускаше своите флотилии от корабчета, направени от коркови топи, които му даваше старият Питър Дърдън? Той беше братовчед на Марджъри Тревелиън и живееше в селото на две мили от дома им. Отбиваше се всяка неделя, за да донесе тези тапи в джоба си и парче фолио, в каквото увиват чая, за да изработят киловете на своята флотилия. Беше облечен със син фрак с месингови копчета, протритите му панталони бяха прекалено къси, чорапите му бяха избелели небесносини, а обувките му — тромави и поочукани, но силно лъснати до блясък. Носеше кестеняво тупе, челото му бе прекалено високо и наклонено, поради което носът му щръкваше силно. Неизменна усмивка разтегляше устните му, които бяха червени и гладки като узряла ябълка. Изражението му не беше умно, но бе много добродушно — всъщност, боя се, беше доста глуповато, — и според мен той проявяваше към това корабостроене повече интерес, отколкото е уместно за човек със здрав разсъдък.
Докато корабчетата плаваха по повърхността на езерото с тънките си хартиени платна, господарят Хари ги наблюдаваше сериозно и съсредоточено, а възторгът на Питър намираше израз в непрестанни изблици на смях.
Това бяха знаменателни събития в самотния живот на принца.
Имаше и кегли от чемшир с топка, поочукани и изгубили цвета си — кой знае как бяха попаднали в къщурката, но изглеждаха поне на сто години. Много пъти веселата Марджъри бе играла с тях със своя любимец на равната ливада от другата страна на езерото.
Уединеният живот на момчето бе монашески, но не беше свободен. Все пак то беше общо взето щастливо. Момчето гледаше на Марджъри като на господарка на всичко, което тя управляваше, и не му хрумваше, че разликите между нейната храна и неговата се дължат на задължителната икономия. В нейната чиния човек не можеше да види често парче месо, само че тя съвестно поднасяше всеки ден на момчето печено месо, а когато то я питаше защо не е сипала и на себе си, му отговаряше, че не обича или че месото не й понася, а Уили приемаше отговора й като несъмнена истина и тайно се чудеше и съжаляваше.
През зимните вечери пиенето на чай за тях беше уютен ритуал. Парче изпечен на скарата пшеничен кейк, по едно прясно яйце на всеки и чаша чай от пъстрата кана — доста поизгорена от едната страна. Вратата бе залостена, прозорците бяха старателно затворени, огънят весело пращеше, а една свещ осветяваше пиршеството им — кой друг бе толкова щастлив? А нали имаха и старата книжка за Робинзон Крузо с почерняла от времето корица и с рисунка на първата страница, на която се виждаше сериозното му лице и брадата му, високата му шапка и дрехата му от козя кожа, преметнатия през едното му рамо мускет и чадърът му през другото. Книжката разказваше за неговия живот с чудатия старинен шрифт от времето на кралица Ан. Освен това нали имаха и другото литературно съкровище, старото издание за капитан Кук на Комодор Ансън, а също и разкази за други морски пътешествия нашир-надлъж по света с многобройни гравюри, показващи Тихоокеанските острови, интересни вулкани, флотилии от канута с оръдия, друговерци с дебели устни, с халки по носовете и с украсени с птичи пера чела, дълги шествия от жреци и други видни личности, закрили слабините си само с малка бяла носна кърпа? Но още по-хубава от тези книги, които заедно с Библията и Псалтира съставляваха малката библиотека на Марджъри, бе неизчерпаемата сбирка от вълшебни приказки на тази добра жена, които бе научила от разкази и сега самата тя разказваше, като преди всяка приказка казваше по едно стихче, което и сега ми напомня за огъня в детската ми стая и приглушеното звучене на един скъп глас, който вече няма да чуя:
Започвайки с тези кратки и впечатляващи стихчета, за да привлече внимание — „шшт-шшт“ и с неизменната прелюдия към винаги различната поредица от истории добрата Марджъри, вестителката на нови и нови чудеса, разказваше своите приказки за джуджета и за замъци, за феи кръстници и за зли магьосници, за съкрушени от любов принцове и за преследвани принцеси, за омагьосани дворци и за страховити гори, докато не станеше време малкото приятелче да си ляга и да се пренесе в не по-малко чудатата страна на сънищата.
Друг човек, който участваше в редовните развлечения на момчето, беше Том Ориндж.