Тя повтори информацията, а Хари се прозя и се протегна.
— „Нямаш ли компания, вършиш глупости“. Вече трябва да вървя. Нямам нищо против да изпия чаша шери, щом настояваш, понеже яздих дълго и гърлото ми е пресъхнало.
Така Хари приключи посещението по характерния си начин, сбогува се, метна се на коня си и си тръгна.
ГЛАВА 60
ТОМ ОРИНДЖ
Малката госпожица Ейми имаше лека настинка и събирането на чай бе отложено за следващия ден. Вечерта след посещението на Хари във фермата Станлейк Марджъри Тревелиън не бе в селото, бе отишла да направи оскъдните си покупки. И кой, мислите, цъфна пред момчето, когато то вдигна поглед от флотата си в езерото неговият приятел Том Ориндж, както винаги в повишено и бодро настроение.
Нужно ли е да ви казвам колко охотно бе посрещнат Том? Той попита къде е Марджъри и прие временното й отсъствие с доста добро настроение. На Том му стана студено, а и вечерта наистина бе малко студена, затова той предложи да влязат в къщата и да поседнат там.
— Кога според теб, младежо, старата кокошка ще се върне у дома?
— Кой?
— Чавката Марджъри. Кога ще се спусне през комина?
— А, бабчето ли?
Този прякор бе единствената шега на господин Ориндж, която не допадаше особено на момчето.
На това място Том Ориндж прекъсна изпълнението си с грачещ смях, обърна клепачите си и зениците му затрепериха — може и да приличаше на свраките от гербовете, но не беше точен портрет на птицата, позната ни от естествената история. Когато приключи с това, попита:
— Тя кога ще се прибере?
— Слезе до града и сигурно вече е на половината път за насам.
— Значи има една миля, а три мили на час е най-бързият й ход, ако припка за килограм наденички и за ново боне. Хопала! Вкъщи няма никой освен прислужницата, пък и тя е отишла на църква! Написах й писмо онзи ден и трябва да го прочета отново, преди да се върне. Къде си държи писмата?
— В кутията за ръкоделие на полицата.
— Точно така, съвсем същата! — игриво каза Том Ориндж, докато слагаше кутията на малката помощна масичка. После я отвори, извади малката купчинка писма от края и ги отнасяше едно по едно до прозореца, където си позволи своеволието да ги прочете.
Мисля, че остана разочарован, защото ги натъпка презрително обратно в ъгълчето им в кутията с форма на малко сандъче.
Момчето смяташе Том Ориндж за толкова доверен приятел на семейството и за толкова добродетелен и достоен за възхищение човек във всяко отношение, че нищо не му се струваше по-естествено и желано от това тази изключителна личност да обърне внимание на домашната им кореспонденция.
Той отново върна кутията на мястото й. След това изпълни на момчето една песен на неразбираем език с цялото „трала-лала, дунги-дунги, думба-лумба“, а в края ни изпълнението призна, че гърлото му е пресъхнало, и с приятно намигване побутна с върха на пръста носа си доста наляво и го помоли да му каже къде държи пиячката госпожа Тревелиън, която много ще се натъжи, ако разбере, че Том е трябвало да чака за питието си до нейното завръщане.
— Да, мога да ти покажа — каза момчето.
— Почакай малко, мой водачо, моя утеха и мой приятел — каза Том Ориндж, след като се увери от прага, че наблизо няма никой, който да ги чуе.
Момчето сваляше една чаена чаша от полицата.
— Нямам нужда от захар, юначе. Ще го подсладя с мисли за чавката Марджъри.
Момчето му обясни и го въведе в тъмния ъгъл през вратата в коридора. Доволен, Том Ориндж се движеше едва ли не на пръсти, оглеждаше се любопитно и говореше съвсем тихо, докато се ориентираше опипом в тъмното.
— Ето тук е — каза момчето искрено.
— Къде?
— Тук.
— Това ли! — възкликна Том, защото приятелят му бе махнал капака на един глинен съд с вода.
Том Ориндж изгледа гневно и него, и водата с гротескна изненада, а неподправеността на момчето и простотата на положението му се сториха адски комични и той избухна в добродушен смях, седна на стола на Марджъри и се разкикоти в захлас.
След като в хода на поверителен разговор се увери, че чавката Марджъри няма скрита бутилка, с която се утешава, този приятен човек забрави за жаждата си и не поиска да пие вода от глиненото гърне, ами разговаря с младия джентълмен на най-различни теми. В хода на разговора той зададе два топографски въпроса:
— Чувал ли си някога за място, наречено Каруел Грейндж?
Другият въпрос приличаше на първия:
— Чувал ли си някога за място, наречено Уайвърн?
— Не.
— Благодаря ти, момче. Чувал ли си някога госпожа Тревелиън да споменава за Уайвърн? Или за Каруел Грейндж?
— Не.