— Защото там расте най-високата гъба, която си виждал през живота си — става толкова голяма, че препречва вратата и господарят не може да влезе в къщата си. Смятат гъбата за едно от чудесата на света, давам ти честната си дума на джентълмен. И понеже няма нищо за хапване и пийване, какво ще кажеш да поиграем крикет? Ако Марджъри не се върне, докато свършим играта, кажи й, че е трябвало да отида да се срещна с куция Бил Уидършинс на моста и че ще се върна днес вечерта или най-късно утре сутринта.
Изиграха играта, но Марджъри не се появи и след като Том Ориндж забавлява младия си приятел с нелепа имитация на извитите навътре колене на Бил Уидършинс, се сбогува и остави доволния си събеседник в състояние, което Мур описва като настъпващо, „щом фенерът, дал светлина на пътника, угасне“.
Момчето гледа след Том, докато той съвсем се изгуби от поглед, после се върна при изоставената си флота на езерото и когато чавката Марджъри се прибра, й предаде съобщението на приятния посетител.
ГЛАВА 61
ВРЕМЕТО И МЪЖЪТ
Стана време за вечеря, но Том Ориндж не се върна. Мракът се спусна над старата къща, над тополите и над града, а момчето каза молитвите си под надзора на достойната Марджъри и си легна.
Събуди се от гласове, които разговаряха в стаята. Успя да задържи очите си отворени само за кратко и зърна Том Ориндж, който разговаряше с настойницата му. Той седеше от едната страна на малката маса, тя — от другата, а главата му бе наведена силно напред, за да се доближи неудобно близо до лоената свещ с дълъг нагар по средата. Мама, както понякога момчето наричаше бабчето, ридаеше горчиво, закрила лице с престилката си, и понякога с разплакани очи говореше на Том Ориндж толкова тихо, че нищо не се чуваше.
Колкото и да бе интересна сцената, сънят го надви и когато отново отвори очи, Том го нямаше, а мама седеше на леглото му и плачеше, сякаш й се късаше сърцето. Когато той отвори очи, Марджъри каза:
— О, скъпи мой, скъпи мой! Моето момче… моето благословено момче… скъпи мой! — възкликна тя и го притисна към сърцето си.
Той помнеше подобни изблици преди две години, когато беше много болен.
— Не съм болен, мамо, честна дума. Съвсем добре съм — с тези уверения и с много ласки той отново заспа.
На сутринта за негово учудване бяха приготвени неделните му дрехи. Малката и поизбеляла тъмночервена пътна чанта, която за огромно негово удоволствие Марджъри винаги бе твърдяла, че е негова, стоеше натъпкана и заключена върху масичката под часовника. Столът му беше поставен близо до стола на мама. За закуска му бе приготвила най-любимите му неща. Резен пържен бекон, прясно яйце, топъл сладкиш и чай — истинско угощение.
Мама седна съвсем близо до него. Прегърна го. Беше силно пребледняла. Опита се да се усмихне на бърборенето му, а очите й се пълнеха със сълзи винаги щом го погледнеше или го чуеше да говори.
От време на време той смаяно я поглеждаше в лицето, а тя се опитваше да се усмихне както преди, да кимне и да преглътне малко чай от чашата си.
Преструваше се, че яде закуската си, но всъщност не беше така.
Когато озадаченото момче приключи със закуската, тя го придърпа към себе си със своите старчески нежни ръце.
— Седни в скута ми, скъпи мой… моят мъж… моето красиво момченце… моят сияен ангел! О, скъпи, скъпи, скъпи… — притисна тя момчето към сърцето си и се разрида над рамото му сърцераздирателно.
Той си спомни, че тя плака по същия начин, когато лекарите казаха, че е в безопасност и ще оздравее.
— Мамо — целуна я той, — Ейми има рождени дни. Сигурно днес е рожденият ми ден, нали?
Тя побърза да се изправи и му донесе малките му обувки, които беше почистила. Момчето учудено ги обу и тя ги завърза.
Със стичащи се по лицето й сълзи тя взе една от малките коркови лодки, които той държеше до прозореца в една пълна с вода купа.
— Ще оставиш една от тези на мама, нали скъпи… Да ти я пази…
— О, да. Избери си някоя хубава — онази със златната хартия. Тя плава най-добре от всички.
— А…, а… — разплака се тя горчиво, преди да успее да продължи, — това е малката кутия, в която ще ти ги сложа — обясни тя, извади лодките и ги прибра в една картонена кутия, която бързо завърза. — Това е последният ден на горкичката ти майка с единственото й скъпо момче, защото приятелите ти те викат днес, а господин Арчдейл ще пристигне след десетина минути и ти трябва да тръгнеш с него. О, скъпи мой… светлината на дома ми… ще трябва да ме оставиш сама.
Момчето се изправи рязко, с вик се втурна към нея и я обгърна с ръце на мястото й, съвсем близо до часовника.
— О, не, не, не! О, мамо, не го прави, не можеш да го направиш!