— Ако пак го направиш, ще получиш пет дузини удари — заяви новият му познат. — Това ли е багажът му? попита той и докосна пътната чанта с пръчката си.
— Да, сър.
Мъжът взе чантата и огледа момчето — сигурно възнамеряваше да го накара само да си носи багажа. Само че момчето бе слабичко, а чантата, съвестно натъпкана с всичките му принадлежности, беше доста тежичка.
— Нещо друго? — попита старшината.
— Ами, това… Бог да го благослови. Беше малката кутия с корабчетата.
— И това — пъхна тя в джоба на момчето опечения сладкиш, който разчупи на две и уви в кафява хартия. — И тези — добави тя три ябълки. — О, милото ми момче, скъпият ми, скъпият ми!
Отново вдигна момчето, притисна го силно, то я прегърна крепко през шията и двамата отново и отново се целуваха и плачеха, докато накрая Марджъри го свали на земята. Пъхнал бастунчето си под мишница, хванал с една ръка пътната чанта, а с другата — здраво стиснал момчето, старшината излезе през вратата.
— Стига толкова… Не върви след нас, жено… — каза той, след като бяха изминали двайсетина ярда по пътя. Ще докладвам за теб — добави той с кимване, което заедно с любезните му думи тя би могла да приеме като сбогуване или не, както искаше.
Жената остана на леко издигнатата земя до глога и разплакана пращаше неистови въздушни целувки на момчето.
— Скоро ще се видим. Ако трябва боса ще прекося гората, за да видя отново красивото си момче — викаше тя след него. — Ще ти донеса кеглите, обещавам. Мама ще дойде, скъпи.
Отдалечаващата се малка фигурка на момчето стоеше извърната към нея, доколкото бе възможно. То гледаше през рамо с браздулици от сълзи по бузите, а малката му ръка с копнеж й махаше за сбогом, докато не се скри от поглед. След малко тя се обърна и видя на земята пръснатите кегли и езерцето и риданията й се извисиха почти до писък. Жената седна на каменната пейка под прозореца, защото не можеше да понесе да влезе в тъмната къща, и изплака душата си.
А междувременно Арчдейл и неговият спътник, или по-скоро затворник — както решите, вървяха по пътя си. Той продължаваше да стиска китката на момчето, а то плачеше и тихо хълцаше през целия път.
Когато стигнаха до малкото селце Мейпъл Уикетс, той нае момче, което да носи пътната чанта до Уанинг на около четири мили по-нататък, където, както всички знаят, всеки ден в дванайсет и половина минава омнибусът за Уорамптън.
Продължиха да вървят. Старшината беше сдържан и мълчалив човек. Той възнамеряваше да заговори момчето толкова, колкото и пръчката под мишницата си или пък пътната чанта. Остави го да си плаче и нито го скастри, нито го успокои, а държеше спокойната си глава високо вирната и гледаше право напред.
Най-сетне непознатата местност започна да въздейства на непостоянството на детството.
Докато вървеше до старшината, момчето започна да говори — отначало плахо, после по-словоохотливо.
Първият инстинкт на детето е доверието. За момчето бе известна утеха да разказва надълго и нашироко за дома си. Спомена и за Том Ориндж с обичайния въпрос:
— Познавате ли Том Ориндж?
— Защо питаш?
Последва изреждане на разнообразните и бляскави умения на този човек.
— Да не би да сме близо до някое място, което се казва Уайвърн или Каруел Грейндж? — попита момчето, което имаше добра памет, когато беше за неща, вълнуващи въображението му.
— Защо питаш? — рече старшината, гледайки право напред.
— Защото Том Ориндж ми каза, че там расте най-голямата гъба на земята и че собственикът на къщата не може да влезе вътре, защото гъбата запълва вратата.
— Том Ориндж ли ти каза това? — попита по същия начин сержантът.
Момчето допусна, че той нищо не знае и го увери, че Том, който винаги казва истината, му е казал това вчера.
Старшината не каза нищо повече, а по лицето му не можеше да се отсъди дали мислено си е отбелязал да „докладва“ за Том Ориндж, където трябва. Между другото може да спомена, че около три седмици след това Том Ориндж бе безусловно освободен от своите безсистемни задължения пред господин Арчдейл и бе обвинен в кражба на ябълки от овощната градина в Уорамптън и в някои други дребни простъпки и бе изправен пред съда, в чийто състав по случайност бе включен господарят Феърфийлд от Уайвърн, който беше „доста суров с него“ и го осъди на повече от месец тежък труд. Младият наемник с пътната чанта тежко се влачеше отпред, както му бе наредил старшината.
Въздишайки през сълзи и с натежало сърце, малкият ни приятел все пак се оглеждаше наоколо.