Мери си взе един стол и седна съвсем тихо, без да обели и дума.
След малко старшината остави вестника и я погледна. Тя вдигна големите си очи към него в покорно очакване, но не продума.
— В момента не си добре, така ли?
— Не съм, сър.
— Редовно ли си пиеш лекарството?
— Да, сър.
— Утре сутрин сигурно ще се оправиш.
— Сигурна съм, че ще е така, сър.
Той запали една свещ на страничната масичка, а кучето му Байън стана, за да го придружи. Беше голям мопс с черен нос и жълтеникаво на цвят. Често след това на момчето му се искаше да си поиграе с Байън и да се запознае с него. Само че не знаеше как този опит ще бъде възприет от кучето или от господаря, затова не се осмели.
Между кучето и сержанта нямаше никакви ласки. Всеки изпълняваше задълженията си към другия и се разбираха добре, струва ми се, но нямаше никакви други признаци на привързаност.
Старшината излезе и затвори вратата, а момичето се усмихна много мило на малкия гост и подаде ръка за поздрав.
— Много се радвам, че си тук. Бях много самотна. Татко отиде в работилницата — прави там един орган и няма да се върне до девет без петнайсет. Разполагаме с час и три четвърти. Чуваш ли… Слушай.
Тя вдигна пръст и погледна към преградата, докато говореше, а през стената момчето чу бумтенето на орган.
— Тони му надува органа.
Тони беше малко момче от приюта, което почистваше ножовете, вилиците и обувките и като цяло работеше като втори слуга, единственият мъж в скромното им домакинство.
— Иска ми се да бях по-добре, толкова се задъхах от говоренето. Сега ще бъдем много щастливи. Това е настройването на тръбите — тази вие. Преди аз работех с мяха, но лекарят каза, че не бива, а и аз наистина вече не мога да го правя. Трябва да хапнеш нещо и да пийнеш още чай. Ще станем добри приятели, нали?
Двамата доста си поговориха, но от време на време се налагаше тя да спира, за да си поеме въздух. Момчето забеляза, че Мери е много слаба и че неописуемо се страхува от баща си.
— Той е добър човек — каза момичето. — И се труди усилено за парите си, само че не обича да говори и затова хората се боят от него. Ще се върне чак в девет без петнайсет, за да почете от Библията и да каже молитвите.
Тя продължи да говори, но през цялото време приглушено, и току се ослушваше за боботенето на тръбите, а момчето откри сърцето си пред нея и плака горчиво. Мери също плака по време на разказа му и двамата станаха близки приятели. Тя сякаш разбираше страданието му. Може би нейното страдание приличаше на неговото.
Възрастната жена влезе и раздигна приборите за чай, а малко след това дойде старшината, който прочете една глава от Библията и каза молитвата.
ГЛАВА 63
МЪЛЧАЛИВО СБОГУВАНЕ
В Нолтън Фарм всеки ден приличаше на предишния. Неизменните часове, неизменните задължения, протичащи с военна точност. По време на хранене никой не обелваше нито дума, а когато господарят на дома не си бе вкъщи, всички разговори, дори в най-отдалечените стаи, се водеха приглушено.
Нашият малък приятел виждаше момчето от приюта, дойдеше ли времето за молитва, сутрин и вечер, и понякога минаваше покрай бледото му и неспокойно лице на стълбите и в помещенията, когато задълженията му го отвеждаха там. Двамата се поглеждаха с копнеж, но не се осмеляваха да си продумат. Господин Арчдейл бе наредил така.
Момчето от приюта — може би, защото не действаше ефективно, а може би защото от него се очакваше твърде много — имаше нещастието непрестанно да си навлича… трудно бих могъл да кажа недоволството на господаря, защото думата съдържа намек за чувства, а всъщност едва ли някога е имало по-спокойно и студено същество от Арчдейл. По-скоро си навличаше въздаване на справедливост.
Тези ужасни мерки биваха взимани всекидневно и бяха осъществявани с абсолютното еднообразие, с което протичаше животът в Нолтън Фарм. В единайсет часа студеният глас на старшината се провикваше „Тони!“ и Тони се появяваше, гърчейки се и стенейки от мъчително очакване.
— Пръчката ми — казваше господарят, влизайки в стаята, която наричаше работилница, където се намираше недовършеният орган с неговите два регистъра, със започнатите останали регистри, с белите ивички дърво, длета, триони, оловна ламарина и бурканчета с лепило, пръснати в творческо безредие наоколо. След това нещастното лице на Тони се появяваше в „салона“ и госпожица Мери пребледняла свеждаше очи надолу и мълчеше, а сърцето на нашия малък приятел се разтуптяваше силно над учебника, докато гледаше как слабичкото момче се промъква към полицата над камината, взема пръчката и бавно излиза отново.