След като се помота тихо наоколо и понеже се боеше да почука някъде и да потърси подслон, момчето седна на стълбите пред една къща. Облегна се и скоро заспа.
Събуди се, защото някой разтърсваше рамото му. Над него се бе надвесил полицай.
— Ставай и се махни оттам! — нареди му заповеднически полицаят.
Момчето бе полузаспало. Гледаше полицая, а едрото му лице и шапката му с кожена каишка му се струваха като насън.
— Казах ти, че трябва да станеш и да се махнеш от там — продължи да го разтърсва полицаят, но не силно. Няма да позволя да се настаниш тук удобно за цялата нощ. Хайде, живо!
Удобно, живо… въпрос на съпоставка… въпрос на сравнение…
Момчето стана толкова бързо, колкото му позволяваха скованите му от студ стави.
Изправи се послушно и застана мокро до кости, бледо и разтреперано на лунната светлина.
Полицаят сведе поглед, вече доста загрижено, към малкия пътник. Нещо в него предизвикваше съжаление. Полицаят беше сериозен и замислен мъж на повече от петдесет години и постави ръка върху рамото на момчето.
— Виж, момче, не можеш да спиш тук.
— Знам, сър. Няма да се повтори, сър.
— Измръзнал си, ще те заболят костите.
— Няма повече сър, моля ви.
— Ела с мен, момче. Съвсем наблизо е. — Той заведе момчето в една къща съвсем наблизо надолу по улицата. — Има огън, ще се стоплиш. Синът ми лежи там и има треска, така че не можеш да останеш дълго. — Седни, дете, и се стопли. — Даде му да пийни топло мляко и къшей хляб, после додаде: — Няма нужда да ставаш.
Мисля, че се страхуваше за калаените си лъжици. Остави момчето в къщата почти половин час, после му даде един стар продънен чувал, с който да се увие, и му нареди да го върне на сутринта. Мисля, че полицаят взе момчето за крадец. Беше мил човек — просто у него се бореха огромно съжаление и подозрение.
Момчето върна чувала с много благодарности още с първата бледа светлина на утрото и се отправи към Хадъртън. Мъжът го упъти и му каза че има да измине още пет мили.
На около миля от Хадъртън, измръзнал и мокър и уплашен да не би да стигне твърде рано в странноприемница „Джордж“, където е уговорената среща, измореният ни малък приятел се вмъкна премръзнал и мокър в една крайпътна кръчма.
Пред огъня в кръчмата трима мъже пиеха бира.
— Онова момче е избягало от училище — обади се единият от тях, който от време на време поглеждаше към момчето.
Не мога да ви опиша ужаса, с който малкият ни приятел чу тези думи. Другите двама го погледнаха. Единият бе пълен мъж с бричове, с високи ботуши и с червена платнена жилетка и имаше румено и добродушно лице. След като го изгледаха, тримата възобновиха разговора си и след малко слабият мъж, който явно не можеше да откъсне поглед от него, каза:
— Това момче е беглец. Трябва да съобщим в полицията, за да го върнат на училище.
— Не е наша работа. Защо не го оставиш на мира? — обади се мъжът с червената жилетка.
— Ела тук — нареди слабият мъж и му направи знак с ръка, без да откъсва от него строгия си поглед.
Момчето се изправи и бавно се подчини на странната команда.
Не мога да кажа, че имаше нещо злонамерено в лицето на мъжа. Беше малко остро и строго и по него се четеше спокойната непоклатимост на дълга. В този момент момчето обаче не можеше да си представи по-ужасно лице. Единствената му надежда бе пълният спътник на мъжа. Сигурен съм, че насочи към него умолителния си поглед:
— Хайде, Айрънс, остави момчето на мира, освен, ако не искаш да се скараш с мен, мътните да те вземат. Ще го оставиш на мира! И му поръчай нещо топло за закуска. Престани! За моя сметка — провикна се той.
Благодарение на добрия самарянин с високи ботуши и с червена жилетка обезсърченото момче продължи спокойно по пътя си.
Докато прекосяваше Хадъртън и разглеждаше витрината на един магазин, то видя нещо, което се отразяваше в стъклото и го ужаси до такава степен, че за малко да припадне.
Беше изваяното от мрамор лице със синкава брадичка на старшината, който гледаше над рамото му с леденосивите си очи в същата витрина.
Момчето нямаше сили да помръдне. Големите му очи бяха приковани върху тази ужасяваща сянка. Можеше дори да докосне рамото му, ако се наведеше напред. За щастие старшината не гладеше отражението, което несъмнено щеше да разпознае. Сигурно птицата, прикована от студените очи на змията и очакваща всеки момент с разтуптяно сърце скока на влечугото, се чувства по същия начин, когато влечугото прекъсва магията и се оттегля, без да я нарани, по който се чувстваше момчето, когато видя как страховитият мъж се обръща и се отдалечава с премерена крачка надолу по улицата. За миг ужасът му се върна, когато Байън, съименникът на философа, го позна, изправи се по краката на момчето, няколко пъти го одраска, побутна го с носа си й изскимтя. Момчето бързо се извърна и се отдалечи, кучето го заряза, хукна след господаря си и зае мястото си до него.