Чарлс можеше да посрещне кавгата със стария деспот, можеше да издържи на самия ръб на пропастта и презрително и предизвикателно да огледа бездната, но не можеше да вземе решение да скочи. Старият звяр бе толкова яростен и непредсказуем в гнева си, че никой не можеше да предвиди какви оръжия и крайности ще се наложи да използва при сблъсъка с него, а и каква полза от открита враждебност? Нали след броени години унижението и потисничеството щяха да секнат?
Обаче така и не се наложи Чарлс Феърфийлд сам да взема решение, защото се появи старият господар Хари, който през красивата врата с каменна рамка излезе на терасата, където стоеше синът му, готов да отпътува.
Старецът се движеше с премерена крачка, вирнал високо глава, с необичайно зачервено лице и с презрителна усмивка, сякаш безмълвно разговаряше сам със себе си. Във всичко това Чарлс съзря предвестници за буря. Ръката на стареца здраво стискаше някакво писмо. Дори да бе видял сина си, който очакваше да бъде нападнат, той не му обърна никакво внимание, както не удостои с внимание и високия розов храст, който растеше в една от каменните саксии отстрани.
Господарят прекоси терасата на юг и тръгна към стълбите, като неистовият залез остана от дясната му страна, а пламналите прозорци на къщата — от лявата. След като той направи няколко крачки, високият му син го последва. Вероятно бе преценил, че е по-добре господарят Хари да научи за предстоящото му заминаване лично от него, отколкото от коняря, хванал поводите на коня му.
Господарят обаче не слезе по стълбите, а спря малко пред тях и седна на една от пейките, поставени на разстояние една от друга под прозорците. Облегна се с две ръце на бастуна си, чийто връх гневно забоде в чакъла, а пръстите му продължаваха да стискат писмото. Гледаше надолу с гневно изражение, озарено от неистовото западно небе, клатеше глава и си мърмореше.
Високият мургав капитан закрачи към него и докосна шапката си съгласно наложените от баща му правила за благоприличие.
— Може ли да ви кажа нещо, сър? — попита той.
Старецът го погледна в лицето и ядосано кимна, като се задоволи с тази заплашителна покана.
— Вчера вие изразихте становище, сър, че би трябвало да се издържам с доходите, с които разполагам, и повече да не притеснявам Уайвърн. Глупаво бе от моя страна, че не се бях сетил за това, много глупаво, затова не искам да губя повече време. Вече изпратих багажа си и се каня да го последвам, но не исках да тръгвам, без да се сбогувам с вас, сър… — Канеше се да добави „и да ви благодаря за добрината“, но се овладя. Да му благодари, как пък не! Не можеше да се накара да го направи. — Така че, сега заминавам, сър. Сбогом.
— Значи обръщаш гръб на Уайвърн като всички останали! Е, господине, светът е широк, можеш да избереш пътя си. Няма да те моля да останеш и да ме изпратиш от този свят — не и аз. В смъртния си час няма да имам никого, който да ми затвори очите. Така ще бъде. Хайде, върви.
— Сър, смятах, всъщност бях почти сигурен… — поде Чарлс Феърфийлд малко объркан, — че сте взели решението си, както аз взех своето.
— Така беше, така беше. Не си мисли, господинчо, че давам и пет пари кой си тръгва, мътните го взели. По-добре празна къща, отколкото лош наемател. — Старецът се изправи, докато говореше: — Върви като останалите, изчезвай при тях заедно с партакешите си. Има и други като теб, така да знаеш. — Той рязко протегна писмото към него като пистолет, остави го в ръката му и бавно закрачи по терасата, докато капитанът прочете следното:
„Сър, дори не се надявам, че някога ще мислите за мен със същата доброта, от която обстоятелствата ме принуждават така неблагодарно да се откажа. Дължа ви повече, отколкото мога да изразя с думи. Дарихте ме с добротата си още в детството ми и оттогава не сте ме изоставяли. О, сър, умолявам ви, не ме лишавайте от последното доказателство за щедростта си — вашата прошка. Напускам Уайвърн и още преди тези редове да се окажат в ръката ви, ще имам нов дом. Вярвам, че скоро ще мога да кажа на своя благодетел къде. А междувременно дано Бог ви възнагради за добрината ви към мен, както аз никога няма да успея. Напускам мястото, където животът ми премина сред непрестанна и незаслужена от мен добрина, с остра болка, още по-силна поради невъзможността ми в момента да ви се отблагодаря и поради неоправданото доверие в мен. Моля ви, сър, простете ми, моля ви да възстановите доброто си мнение за мен или ако не можете да ми простите и отново да ми дарите благоразположението си, поне ми спестете ужаса на ненавистта си и милостиво се опитайте да забравите своята нещастна, но завинаги признателна