Докато това се случваше в Уайвърн, на около четирийсет мили от там, на ярката лунна светлина в един файтон седеше младата жена, чието заминаване бе предизвикало толкова странни чувства тук, и заедно със своята вярна стара прислужница Дулчибела се носеше бързо през печалната, но не неприятна провинция.
Край тях се стелеше широка хълмиста равнина, осеяна тук-таме с живописни естествени горички, дъбове и глог, и групи брези със сребристи стебла. Това бяха пасищата на овцете от Кресли Комън. Почвата бе малко по-добра от торф и бе покрита с кадифена ниска трева, харесвана повече от любителите на живописните гледки, отколкото от фермерите животновъди. Възможно ли бе подобна гледка да изглежда по-красива, отколкото бе на лунна светлина? Уединените кътчета, толкова печални и тържествени, самотните групи пръснати дървета, меките падини и възвишения и мъгливата далнина на тази студена и измамлива светлина придобиваха меланхоличната и загадъчна природа на мистерия.
Младата дама непрестанно подаваше глава през прозореца, гледаше ту напред, ту назад по пътя, който бяха изминали. С разтревожено изражение и с тежка въздишка тежко се облегна на седалката.
— Нали не спиш, Дулчибела? — попита тя с леко раздразнение.
— Не, госпожице, не, скъпа.
— Май не си особено притеснена — продължи младата дама.
— Аз ли? Бог да ви поживи, скъпа, не, никак не съм притеснена.
— Явно нямаш проблеми, а и моите не те тревожат — укорително каза младата й господарка.
— Миличка, струва ми се, че и вие не бяхте притеснена от нищо. Надявам се, че нищо не се е объркало, скъпа — заяви възрастната жена по-оживено и вперила искрен поглед в лицето на господарката си.
— Той каза, че ще се присъедини към нас, когато прекосяваме Кресли Комън, обаче вече сме тук, а него го няма, няма и следа от него.
Младата дама отново подаде глава през прозореца и след като приключи с огледа, отново се отпусна с поредната печална въздишка.
— Защо се безпокоите, госпожице Алис? — попита Дулчибела. — Нали знаете, скъпа, че щом не е тук, значи е някъде другаде? Не бива да се притесняваме от всяка дреболия — кой знае какво се е случило, та да забави горкия господин.
— Точно това казвам и аз, Дулчибела. Направо ще ме подлудиш! Със сигурност се е случило нещо. Знаеш, че той дължи пари. Дали не са го арестували? Ако е така, какво ще стане с нас? О, Дулчибела, кажи ми какво мислиш наистина!
— Не, не… хайде стига… Недейте, миличка, не се тревожете без причина. Надзърнете пак, може пък да идва.
Това каза старата Дулчибела, която по природа си бе изпълнена с надежда и със спокойствие, а и много харесваше господаря Чарлс, когото все още наричаше Чарлс Феърфийлд.
Тя не се славеше с пророчески дарби, но в този случай достойната жена постигна успех, тъй като Алис Мейбъл се вслуша в съвета й, отново надникна навън и като че ли забеляза далечната фигура на конник, който ги гонеше.
Почука на прозореца, повика кочияша и мъжа, който седеше до него, те я чуха и тя им нареди да спрат файтона.
— Погледни назад и виж дали това не е господарят ти — нетърпеливо нареди тя.
Ездачът бе още далеч, за да бъде разпознат, но приближаваше бързо. Мъжът на пътя, който някога бе сериозна заплаха, сега се бе превърнал в живописна традиция. Иначе появата на ездач преследвач сред пустотата на Кресли Комън би предизвикала всичко останало, но не и приятно очакване. Той се приближи и подковите на коня вече отекваха отчетливо в ясния нощен въздух. Ездачът подмина пръснатите дървета, край които файтонът бе минал току-що, подвикна, разпознаха гласа му и след няколко секунди, блед и тъжен на бялата лунна светлина подобно на призрачния конник на Леонора, нейният безстрашен любим спря силния си ловджийски кон до прозорчето на Алис.
Надникна вътре и мрачното му лице се озари от усмивка.
— Е, скъпа, настигнах ви на Кресли Комън. Добре ли е малката ми женичка, радвали се отново да види своя Рай?
Ръката му стисна нейната, докато мълвеше тези думи през прозореца.
— О, Рай, скъпи, толкова съм щастлива…, нека Том да язди коня, а ти влез и седни до мен. Дулчибела може да вземе наметката ми и да седне до кочияша. Ела, скъпи, искам да ми разкажеш всичко.
След като се разместиха, както бе предложила тя, и след като Чарлс Феърфийлд се настани до красивата си млада съпруга, файтонът продължи напред в обляната от лунна светлина местност, а той стисна ръката й и я целуна влюбено.
ГЛАВА 11
У ДОМА
— О, скъпи, не мога да повярвам — промърмори тя усмихната и вдигна към него големите си благи очи. Истинско блаженство е, че мога да те гледам, да говоря и да изрека всичко без никаква опасност и без да се крием повече, а моят Рай винаги ще бъде до мен, повече няма да се разделяме до края на живота си, скъпи.