— Горката ми малка женичка — рече той нежно и я погледна с усмивка, — тя май наистина ме обича поне малко.
— И Рай също обича своята малка птичка, нали?
— Обожава я, за него тя е идол, идол!
— Ще бъдем толкова щастливи!
— Надявам се, скъпа.
— Надяваш ли се? — повтори тя, изстинала и донякъде изпълнена със съжаление.
— Сигурен съм, скъпа, напълно сигурен — повтори той и нежно се засмя. — Ти си такова глупаче, че човек трябва да внимава какво говори. Мислех си обаче, че ти почти нямаш представа що за място е Каруел.
— О, скъпи, забравяш, че вече бях там — най-живописното място, което съм виждала! Самата аз бих избрала такова място. А щом съм с теб, няма значение къде живеем! Точка по въпроса.
Той й отговори с целувка и с думите:
— Скъпа, не заслужавам любовта ти дори наполовина.
— Единственото нещо на света, което искам, е да живея сама със своя Рай.
— Да, скъпа, сигурен съм, че ще си живеем много добре там — страхувам се само за теб. Аз ще излизам с въдицата и ще ти нося вкъщи пълна с пъстърва кошница или пък понякога ще ходя на лов и ще уцелвам по някой заек. Ще си живеем като стария барон и дъщерите му от приказките — съвсем сами, с онова, което ни дават реките и поляните край нас. Вечер ще ти чета или ще играем шах, или ще си говорим, докато ти се занимаваш с ръкоделието си, аз ще ти разказвам за пътуванията си, а ти ще ми пееш, нали?
— Ще се радвам да пея от радост — каза малката Алис, която слушаше омагьосано разказа за живота, който ги очакваше. — О, разкажи ми още!
— Добре… ти ще отглеждаш красиви цветя.
— Да, цветя… обожавам цветята… не скъпите, защото ние с теб сме бедни. Ще видиш колко ще съм благоразумна… Едногодишните растения обаче са толкова евтини. Сама ще ги засея и ще направя най-красивата градина, която си виждал. Нали ще ти харесат, Рай?
— Нищо друго на земята не е толкова красиво — освен самата ти, скъпа.
— Защо се оглежда моят Рай?
Чарлс Феърфийлд неведнъж подаваше главата си от прозореца и се вглеждаше внимателно напред по пътя.
— О, нищо важно. Исках да видя как нашият човек се справя с коня, че да не събори старицата. Настанени са удобно, не е чак толкова неприятно. — Той се засмя леко при тези свои думи, последна часовника си тайно, сякаш не искаше тя да забележи, и каза: — Та какво казваше? Да, за цветята… за градинката…
Продължиха да разговарят, но на Алис й се стори, че въодушевлението и радостта му намаляват, че мислите му са някъде далеч и отгоре му като смъртен мраз се спуска булото на тревогата. Тя сигурно отново си спомни за призрачния Уилхелм, който ставаше все по-ужасяващ и призрачен, колкото повече двамата младоженци се приближаваха към целта на среднощното си пътуване.
— Май не ме слушаш, Рай. Нещо не е наред ли? — каза тя най-сетне разочаровано и дори тревожно. — Хайде, Чарли, кажи ми, ако има нещо, което все още не си ми казал. Плашиш ме.
— Нищо, нищо, уверявам те, скъпа. Какви ги говориш, глупаво малко птиче такова! Не, няма нищо, обаче се скарах със стареца. Не трябваше да пишеш онова писмо, поне да ме бе предупредила.
— Но, скъпи, не можех, нямаше кога, но не можех да напусна Уайвърн, без да му кажа колко добре се е отнесъл с мен, без да му изразя признателността си с няколко думи и да го помоля за прошка. Скъпи, нали не се сърдиш на своето птиченце?
— Не познаваш добре Рай, ако мислиш, че съм ядосан, глупавичката ми съпруга! Обичам птичето си твърде много, за да се ядосвам, но не беше уместно, поне не в онзи момент, защото както можеш да допуснеш, настроението му не се подобри.
— Много се е ядосал, нали? Но макар да е толкова избухлив, той е щедър човек. Сигурна съм, че след време ще ни прости и ще се сдобрим. Не си ли съгласен?
— Не, скъпа, не съм. Изкачи този хълм съвсем тихо провикна се той към кочияша. — Можеш дори да ги оставиш да походят. Остават ни почти още две мили.
Отново се озърна неспокойно, прибра главата си вътре, мърморейки, след това положи ръка върху нейната, погледна я в лицето и се усмихна:
— Те са такива глупаци, нали? А що се отнася до стареца в Уайвърн… Не, не си права за него, той не е човек, който прощава. От негова страна можем да очакваме единствено неприятности. Всъщност той знае всичко, защото сам реши да говори за теб като че ли има право да те ругае, а аз не можех да му позволя, казах му го, признах, че си моя съпруга и че никой не може да каже и дума против теб.
— Смелият ми Рай! Колко жалко, че съм предизвикала тази свада. Сега обаче те обичам хиляди пъти повече. О, скъпи, вече сме всичко един за друг.