Тя с лекота слезе на земята, хванала силната му ръка no-скоро от любов, отколкото за опора.
— Сигурна съм, че това чудато и притихнало място ще ми хареса — каза тя, — ще се влюбя в него и сигурно няма да поискам нищо друго, стига ти, любими, да си до мен. Утре на светло ще ме разведеш навсякъде, нали?
Краткият разговор протече приглушено и остана нечут за другите, заглушаван от пръхтенето на конете и от разговорите на мъжете относно багажа.
— А сега дано да ни отворят вратата — засмя се той и почука с тежкото старо чукче продължително и екливо.
След малко в коридора проблесна светлинка. Вратата се отвори и на прага застана възрастната жена, която се стараеше да се усмихва, но видът й не бе никак приятен. Очите й бяха тъмни и безжизнени и не се усмихваха, а край тях имаше бръчки, предизвикани от лошия й нрав, които никога не се заглаждаха. Все пак тя правеше всичко по силите си, не спираше да се покланя, държеше лоената свещ в месинговия свещник и с нея осветяваше дълбоките и не толкова дълбоките бръчки по неприветливото си лице с жълтеникава светлина, която много подхождаше на кожата й с цвят на чемшир.
Зад нея с друга лоена свещ, защото поводът беше официален, стоеше момиче с четвъртити рамене на около дванайсет години, с кафеникаво и някак плоско лице и без нито една красива черта с изключение на тъмните очи и на белите зъби. Това беше Лили Доджър, повикана да помогне на застаналата отпред старица. Тя гледаше със сериозен и наблюдателен поглед момичето, което усмихнато пристъпи напред в коридора.
— Добре дошла, господарке, добре дошла в Каруел каза старицата. — Добре дошъл, господарю, добре дошъл в Каруел.
— Много ти благодаря. Сигурна съм, че тук ще ми хареса — отвърна младата дама, щастливо усмихната. Това е толкова красива стара къща. И е толкова тихо. Обичам тишината.
— Доста стара и доста тиха — отговори старата жена. Няма да срещате много хора, които да ви притесняват, госпожице… искам да кажа госпожо… господарке…
— Но всички заедно ще се опитаме да я направим възможно най-приятна и удобна — намеси се Чарлс Феърфийлд и малко нетърпеливо потупа старата жена по рамото.
— Не мога да направя много, за да прекарва тя приятно, господарю Чарлс, но сигурно заедно ще сторим, каквото можем.
— А повече от това не е възможно — съгласи се Чарлс Феърфийлд. — Ела, скъпа, допускам, че някъде са запалили огън. Малко е студено, нали?
— Огънят гори цял ден в кедровата стая, сър, а чайникът ври на печката, ако госпожата иска чаша чай.
— Да, разбира се — каза Чарлс. — А запален ли е огън в стаята горе?
— Да, сър, цял ден гори и всичко е добре проветрено.
— Е, скъпа, искаш ли най-напред да видиш кедровата стая? — попита той и двамата усмихнати и хванати за ръка, прекосиха коридора, качиха се по стълбите, минаха през друг, по-малък коридор със задна стълба и влязоха в удобна стая с дървена ламперия, където весело пращеше накладен с въглища и с дърва огън. Мебелировката бе старомодна и макар да бе избеляла, бе безукорно чиста.
Стаята бе старомодна и уютна и изненада приятно Алис, която бе склонна да харесва всичко, а когато я зърна, възкликна очаровано и така искрено, че Чарлс Феърфийлд не се сдържа и се разсмя, макар че изпита и благодарност.
— Е, признавам, че като цяло изглежда изключително удобна — каза той и се огледа наоколо. — Боя се обаче, че тук е началото и краят на нашето великолепие — засега, разбира се, защото постепенно, малко по малко ще подобрим обстановката и ще се разширим. Страхувам се обаче, че в цялата къща няма друга обитаема стая, искам да кажа салон, освен тази.
— Това е най-приятната стая, която някога съм виждала, Чарли. Прелестна стая. Изключително съм доволна.
— Ти си мило създание — рече той. — Във всеки случай си най-прелестната млада съпруга на света, решена да приеме охотно всичко. Както ти казах, не след дълго положението ще се подобри, а дотогава хуморът и веселието ще направят иначе скромното ни жилище по-светло и по-хубаво, отколкото биха могли луксът и злонравието. Ето ги приборите за чая, чайникът ври — приятен и старомоден. Утре или вдругиден ще заприличаме повече на цивилизовани хора, когато ще имаме време да се погрижим за себе си, а междувременно аз ще направя чай, докато ти изтичаш горе да се съблечеш. Какво ще кажеш?
— Да, разбира се — съгласи се тя и погледна към старицата, застанала на прага със зловещата си усмивка.
— Забравих да ти я представя — това е Милдред Тарнли, пазителката на дома. Милдред, заведи господарката в стаята й.