Той се засмя, целуна я и я потупа по усмихнатата буза.
— Да, толкова ще е забавно да си купим тези неща сервиз за вечеря, прибори за закуска… Колко далеч е Нонтън?
— Не съм сигурен, че можем да ги купим от Нонтън. Сега е толкова лесно да направиш поръчка в Лондон — каза той.
— О, но в Нонтън забелязах едно толкова прелестно магазинче — нетърпеливо каза тя.
— Така ли? — попита той. — Сигурно си минала покрай него с каретата.
— Така е. Пък и истинското удоволствие е да купим тези неща заедно.
— Скъпата ми малка съпруга — леко се усмихна той. И за мен ще е удоволствие да ги избирам заедно с теб, но сигурна ли си, че там има такъв магазин?
— Много хубаво магазинче с голяма кана в синьо и червено, окачена над вратата като знак — бодро настоя тя. — Освен това има нещо приятно в грубоватите селски съдове, на които човек се натъква на подобни отдалечени места, нали?
— Да, така е, но все пак ще го обмислим. Всъщност изобщо няма значение откъде ще купим съдовете.
Нашият приятел Чарлс като че ли беше леко раздразнен, а необичайното му леко смущение изостри любопитството й и я накара също да се почувства малко неудобно. Все пак бе съвсем млада съпруга и се боеше от съпруга си. Затова отвърна доста покорно:
— А защо, скъпи Чарлс, не може да решим сега и да отидем утре, за да изберем чиниите и чашите? Ще бъде приятно малко приключение, което ще очаквам с нетърпение.
— Може и така, но трябва да се настроим, че тук много дни и дори седмици минават, без да се случва нищо приятно, което да очакваме. Много добре знаеше продължи той не толкова остро, — когато се омъжи за мен, че дължа пари, че съм един беден нещастник и че не съм си господар, затова наистина трябва да ме оставиш да решавам какво трябва да се прави, защото някоя неразумна постъпка може да ни докара неприятности. Ама защо очите ти са пълни със сълзи, как може да си толкова глупава?
— Не съм, Рай — усмихна се тя през сълзи. — Просто съжалявам, че те ядосах!
— Да си ме ядосала? Не, скъпа, изобщо не си ме ядосала. Само ми е неприятно, че трябва да ти отказвам каквото и да било, още повече да се колебая дали да задоволя едно толкова обикновено желание. Обаче е така, такава е жестоката ми съдба. И макар да изглеждам ядосан, не съм ядосан на теб — не бива да смяташ така, никога не бих се ядосал на теб, скъпа. Но понеже те обичам толкова много, неловкото положение, в което попадна заради твоя нещастен Рай ме натъжава и дори ме гневи. А също и мисълта, че такова дребно нещо може да оправи всичко. Разбира се, ние не сме единствените хора в това положение, някои са също толкова зле и дори по-зле. Хайде, скъпа, престани да плачеш, не бива. Изобщо не си помисляй, че нещо може да ме ядоса, че мога да бъда такъв грубиян, та да ти се ядосам. Какво ще стане с мен, ако позволиш подобна химера да се вмъкне в красивата ти малка главичка? Уверявам те, скъпа, по-скоро ще си пръсна мозъка, отколкото да те направя нещастна дори за един час. Така, а сега ме целуни и върни щастливото си изражение. Хайде, да излезем отново навън. Видя ли кучкарника, пивоварната и още петдесетина интересни развалини? През остатъка от деня трябва да бъдем два пъти по-щастливи.
Така този облак, малък и бързолетен, но все пак облак, отмина и слънцето отново грейна топло и силно.
С изключение на обора, сградите от трите страни на правоъгълника, който разглеждаха, бяха толкова порутени, че почти отговаряха на думата „развалини“, с която той ги бе описал донякъде шеговито.
— Смей се колкото си искаш — каза Алис, — обаче според мен къщата лесно може да се превърне в много красиво място, по-красиво от Уайвърн.
— Да, много лесно — засмя се той, — ако човек разполага с две-три хиляди лири, които да похарчи за него. Когато ги имам — което може и да е скоро, — можеш да реставрираш, да възстановяваш и да правиш, каквото си искаш. Ще ти дам карт бланш, защото нито къщата, нито парите ми могат да се намират в по-добри ръце от твоите. Никоя не притежава твоя вкус — макар че едва ли точно аз трябва да го казвам.
В този момент по пътя се чу тропотът на конски копита, Чарлс се обърна и видя своя доверен слуга Том Шъруд да влиза в двора. Том докосна шапката си и слезе от коня.
— Писмо, сър.
— О! — Чарлс пусна ръката на съпругата си и бързо тръгна към него.
Мъжът му подаде писмото. Алис стоеше, забравена за известно време, в средата на плочника, докато съпругът й отваряше и четеше писмото.
След като приключи, той се обърна и направи няколко крачки към нея, но все още тревожно замислен и явно, без да я забелязва, спря и отново прочете писмото.