— Да, така е наистина. Има и един път, който завива наляво точно под старата мелница, нали?
— Това ще да е пътят към Чърч Каруел.
— Трябва да изминеш три мили по този път.
— Ама това е голямо отклонение, госпожо — три мили натам и три обратно, не знам дали конете ще издържат.
— Налага се да опиташ, ще ти платя. Чуй ме — снижи глас тя, — има една къща, стара къща, на пътя за долината на Каруел. Казва се Каруел Грейндж. Знаеш ли я?
— Да, госпожо, ама там не живее никой.
— Не е вярно. Живее една старица, с която се налага да се срещна. Искам да отида там, така че трябва да го направиш — няма да се бавя много, — освен това не бива да казваш на никого. Ще ти дам две лири.
— Добре — отговори кочияшът и се вгледа в бледото лице и в големите тъмни очи, които напрегнато се взираха в него през прозореца. — Добре, госпожо, ще напоя конете в Грейндж и се надявам, че няма да имате нищо против да почакате да им дам и малко овес?
— Не, разбира се. Направи, каквото трябва, но ме чака още много път преди залез, затова няма да се бавиш повече от необходимото, нали?
— Да тръгваме тогава — рече мъжът, обърна се бързо към конете и каретата отново пое напред.
Младата дама затвори прозорчето и за няколко минути се облегна на мястото си.
— Къде отиваме, скъпа госпожице Алис? — попита Дулчибела, която смътно долови, че ще се отклонят от прекия път за дома, и се боеше от стария господар на Уайвърн като повечето останали хора в имението.
— Съвсем наблизо. Нищо съществено. Дулчибела, ако ме обичаш, както твърдиш, не бива да обелваш и дума за това пред нито една жива душа в Уайвърн или където и да било, обещаваш ли?
— Познавате ме, госпожице Алис, не дърдоря пред никого. Обаче не ми е приятно, че надушвам нещо като тайна. Мразя тайните.
— Не се страхувай — не е важно. Нямаше да е тайна, ако хората не бяха неразумни, а и вероятно няма да остане тайна за дълго, — само ми бъди вярна.
— Да ви бъда вярна ли? Че на кого друг да съм вярна, ако не на вас, скъпа? От устните на старата Дулчибела няма да се отрони и дума пред никого. Нали не е далеч?
— Съвсем наблизо е, струва ми се. Трябва само да се срещна с една старица и да получа от нея сведения — нищо особено, просто не искам да се говори за това и знам, че няма да го направиш.
— Нито дума, скъпа. Няма да говоря с никого, не и аз, за нищо на света.
След още няколко минути минаха по моста над един буен поток и каретата зави наляво по страничен път под сянката на високи и достолепни брястове, над които се виждаше останалата без покрив висока постройка на старата мелница. Пътят бе съвсем празен и отначало това бе самота, която хармонираше с дивата пустош и с меланхолията на блатистата местност, които прекосяваха. Скоро обаче възвишенията от двете страни се приближиха и станаха по-стръмни, а пръснатите храсти се скупчиха на групи и се извисиха в дървета, които по-нагоре по пътя се сгъстиха. Бреговете на потока също станаха по-стръмни, по-високи и по-мрачни. Показаха се отвесни скали с дървета и с шубраци. Падината, в която бяха навлезли до старата мелница, бе станала по-дълбока и вече се бе превърнала в тъмна долчинка, обрасла с гора и тънеща в почти пълна тишина, нарушавана единствено от стенанието и от ромона на потока, виещ се между камънаците и къпинаците над невидимите си дълбини. Тесният път минаваше покрай средната част на тази меланхолична долчинка, а близо до мястото, където се намираха в момента, започваше да се изкачва. Докато каретата бавно преодоляваше наклона, в плътната сянка малко пред тях се появи открита карета — очукана, наета и невзрачна, — която се спускаше към тях. Пътят беше толкова тесен, че двете карети не можеха да се разминат безопасно. На места това неудобство се преодоляваше благодарение на извивката на брега и отсрещната карета спря тъкмо в едно от тези разширения. На доста наклонената задна седалка седеше висока жена, вдигнала крака върху възглавница на отсрещната седалка. В карета нямаше никой друг. Беше загърната в наметка от с туид, а в момента кочияшът се бе обърнал с лице към нея и явно получаваше някакви нареждания.
Откакто каретата навлезе в този потискащ участък пътя, госпожица Мейбъл ставаше все по-неспокойна, бледа и притихнала, и докато напредваха, не откъсваше поглед от прозореца. Щом зърна спрялата карета отпред младата дама се скова от внезапен страх, придружен вероятно от далечно предчувствие.
ГЛАВА З
ГРЕЙНДЖ
Обтегнатите нерви на децата изпълват с призраци детската стая. Подобни фантасмагории предизвиква моралната и умствената тъма на напрегнатото очакване. Сърцето на Алис Мейбъл замря, а страните й пребледняха, докато наблюдаваше с ирационална тревога спрялата карета.