Лекарят на селото стоеше с гръб към камината в салона си, свалил до коляното си вестника, който държеше с лявата си ръка, докато ораторстваше пред своята съпруга и пред възрастната госпожа Дайпър, седнали край масичката за чай.
— Ако наистина е влюбена в онзи старец, както се говори, скоро ще полудее, помнете ми думата.
— Какво искаш да кажеш, скъпи? — попита съпругата му.
— Искам да кажа, че това изобщо не е любов, а зараждаща се мания. Самотният й живот в Уайвърн може да предизвика странност у всяка девойка, а при нея предизвиква, лудост — ето това имам предвид.
— Скъпи ми господине — възрази госпожа Дайпър, която бе не само начетена, но и романтична жена, понякога любовта приема много загадъчни форми. Ванеса е била влюбена в преподобния Суифт, а много млади мъже са били страстно влюбени в Нинон дьо Ланкло.
— Какви ги говорите! — възкликна подигравателно госпожа Батъл. — Че кой изобщо говори за любов в този случай? Младата дама смята, че ще е много добре да стане господарка на Уайвърн и да си осигури удобно съществуване. А ако успее да убеди този нещастен старец, че е влюбена в него, ще постигне целта си, не се съмнявам. Винаги съм знаела, че тихите води са най-дълбоки.
Всъщност в градчето Уайвърн, откъснато в по-голямата си част заради горите и дало името си на имението със старата къща от сивкав камък, започна да се шушука, че дали от любов, дали поради по-трезв, ала не толкова възвишен мотив, красивата госпожица Алис Мейбъл е решила да се омъжи за начумерения си възрастен благодетел, който на години можеше да й бъде дядо.
Странно бе това хорско хрумване, обаче защо иначе големите и благи сиви очи непрекъснато крадешком следяха стария господар?
Пък и в крайна сметка толкова ли бе невероятно за безумието на една амбиция или за женската изкусност?
В конюшнята на Уайвърн господарят Чарлс бе стъпил на стремето, а възрастният мъж с лице с цвят на черница и с малки сиви очички, който държеше ремъка на стремето от другата страна, каза ухилен:
— Дано да ги получите.
— Какво да получа? — попита Чарлс Феърфийлд, отказа се да възседне коня, извърна мургавото си и все още красиво лице и впери строг поглед в мъжа, защото в гласа и в изражението му бе доловил нещо лукаво и потайно.
— Онова, за което говорехме… старата къща и земите — отговори мъжът.
— А, това ли? — възкликна младият господар, както все още го наричаха на четирийсет и четири години, и с лекота скочи на седлото. — Изобщо не се безпокоя по този въпрос. Защо, какво има?
— Ами ако старецът си науми да се ожени?
— Да се ожени ли? Дори да го направи, пет пари не давам, обаче защо изобщо го споменаваш, по дяволите? Защо, човече? Всичко е черно на бяло, има подпечатан документ. Въпросът с къщата и със земята е уреден, Том. А и коя според теб ще се омъжи за него?
— Последен научавате. Дори децата в селото ще ви кажат — госпожица Алис Мейбъл.
— О! Така ли? Не мисля за това — отговори младият господар и се вгледа в суровите сиви очи на Том. После за миг замислено погледна ботуша си, метна се на седлото, заби шпорите си в корема на коня и потегли без нито дума повече.
— Хич не му хареса — отбеляза Том и го проследи с кос поглед, докато Чарлс препускаше по пътя. — На мен също. Тя не сваля поглед от господаря, старият Хари също й мята влюбени погледи, пък и тя си е доста хубавичка. Какво че е стар — дърт плъх, дето вече не иска сирене!
Както си стоеше така, Том усети как нещо остро го смушква в рамото, обърна се и видя стария господар Хари. Изражението му беше заплашително.
— Обърни се, мътните те взели! Какво каза на сина ми?
— Не си спомням — безочливо излъга Том.
— Хайде казвай — строго нареди суровият старчески глас.
— Казах, че Блаки трябва да се вчеше, само това.
— Лъжеш. Видях те да се озърташ през рамо, преди да му го кажеш, а докато си говорехте, той забеляза, че идвам, и отмести поглед. Пипнах ви, негодници и дърдорковци такива, говорехте за мен. Хайде, какво ти каза?
— Нито дума за вас.
— Лъжеш. Изплюй камъчето, господинчо, че иначе главата ти ще задрънчи като камбана — заплаши го господарят и с добре познато на Том изражение размаха бастуна в грамадния си треперещ юмрук.
— Нито дума за вас отначало докрай — отговори Том и дори се закле в подкрепа на думите си, защото суровият господар превръща слугите си в лъжци, а порокът на сервилността избуява бързо и буйно под сянката на тиранията.
— Не ти вярвам — несигурно отвърна старият господар. — Ти си лъжец, Том, долен лъжец. Някой ден ще се задавиш в лъжите си, глупако!