Загадката от Ситафорд

— Нямам ни най-малка представа, сър. Може би просто да се поразходи. Беше, преди да завали, но денят не можеше да се нарече приятен за разходка.

— Излязъл в четири и половина и се върнал в шест и двайсет — каза инспекторът замислено. — Това е твърде странно. Спомена ли името на капитан Тревелян?

Мисис Белинг поклати категорично глава.

— Не, мистър Наракот, изобщо не спомена име. Държеше се настрана. Изглеждаше приятен, но угрижен.

Инспекторът кимна и се приближи до регистъра.

— Джеймс Пиърсън, Лондон — прочете той. — Е, това не ни казва много. Ще трябва да направим някои справки за мистър Джеймс Пиърсън.

И се запъти към кафенето, за да потърси майор Бърнаби. Майорът беше единственият посетител. Пиеше воднисто кафе и държеше пред себе си списание „Таймс“.

— Майор Бърнаби?

— Да, това е името ми.

— Аз съм инспектор Наракот от Ексетър.

— Добро утро, инспекторе. Напредвате ли?

— Да, сър. Мисля, че бавно напредваме. Смело мога да го заявя.

— Радвам се да го чуя — каза сухо майорът. Поведението му показваше, че дълбоко се съмнява.

— Има един-два въпроса, по които бих желал да получа сведения, майор Бърнаби — продължи инспекторът, — и вероятно вие можете да ми кажете това, което ми е нужно.

— Ще направя каквото мога — отзова се услужливо Бърнаби.

— Знаете ли дали капитан Тревелян е имал врагове?

— Нито един. — Бърнаби беше категоричен.

— А този човек, Евънс? Смятате ли, че може да му се вярва?

— Така мисля. Знам, че Тревелян му вярваше.

— Не се ли появиха недоразумения вследствие женитбата на Евънс?

— Не, разбира се. Но Тревелян се подразни. Не искаше да променя навиците си. Стар ерген, нали разбирате.

— Като стана дума за ергени, стигаме до друг проблем. Капитан Тревелян не беше женен — знаете ли дали е направил завещание? И в случай че не е, имате ли представа кой би наследил имението му?

— Тревелян направи завещание — каза бързо Бърнаби.

— И вие знаете това.

— Да. Направи ме изпълнител. Така ми каза.

— Знаете ли на кого остави парите си?

— Не мога да кажа.

— Разбрах, че е бил много заможен.

— Тревелян беше богат човек — отговори Бърнаби. — По мое мнение беше много по-състоятелен от когото и да било тук.

— Известно ли ви е дали е имал роднини?

— Доколкото зная, сестра и племенници. Виждаха се рядко, но не бяха в лоши отношения.

— Знаете ли къде се пази самото завещание?

— При „Уолтърс и Къркуд“ — адвокати тук, в Ексхамптън. Те съставиха завещанието.

— В такъв случай, майор Бърнаби, като изпълнител на завещанието ще ви помоля да дойдете с мен до „Уолтърс и Къркуд“. Бих желал да се запозная със съдържанието му колкото се може по-скоро.

Бърнаби вдигна бързо очи.

— За какво намеквате? — попита той. — Какво общо има завещанието?

Инспектор Наракот не беше склонен да разкрива картите си твърде бързо.

— Случаят не е толкова лесен, колкото си мислехме каза той. — Имам и друг въпрос към вас, майор Бърнаби. Разбрах, че сте попитали доктор Уорън дали смъртта е настъпила в пет часа и двайсет и пет минути.

— Е, и? — попита майорът дрезгаво.

— Какво ви накара да изберете точно това време, майоре?

— А защо не?

— Нещо трябва да ви го е подсказало.

Последва дълга пауза, преди майорът да отговори. Интересът на инспектор Наракот нарасна. Майорът упорито криеше нещо. Инспекторът го наблюдаваше и усещаше, че това е нелепо.

— Защо да не кажа пет и двайсет и пет? — запита агресивно майорът. — Или шест без двайсет и пет, или четири и двайсет, защо?

— Прав сте, сър — каза успокоително инспектор Наракот. Не искаше да му противоречи, но си обеща да стигне до същината на въпроса до края на деня. — Има и друго нещо, което намирам за любопитно, сър — продължи той.

— Така ли?

— Работата около даването на дома в Ситафорд под наем. Не зная вие какво мислите, но ми изглежда странно.

— Ако питате мен — каза Бърнаби, — идиотски странно е.

— Това ли е вашето мнение?

— Това е мнението на всеки.

— Къде, в Ситафорд?

— И в Ситафорд, и в Ексхамптън. Тази жена трябва да е луда.

— Хора разни, вкусове най-различни — каза инспекторът.

— Странен вкус за такава жена.

— Вие я познавате?

— Познавам я. Аз бях в къщата ѝ, когато…

— Когато какво? — попита инспекторът при запъването на майора.

— Нищо — отвърна Бърнаби.

Инспекторът го погледна изпитателно. Тук се криеше нещо и той искаше да узнае какво е то. Очевидно майорът все още беше смутен. Бе настъпил моментът да каже това, което знаеше. „Всичко с времето си помисли си Наракот, — сега не е подходящо да опреснявам паметта му.“

Продължи на глас с наивен тон: