Наемът от дванайсет гвинеи седмично уреди нещата. Капитан Тревелян обиколи Ексхамптън, нае малка къща в покрайнините за две гвинеи седмично и отстъпи дома в Ситафорд на мисис Уилет, като поиска половината наем в предплата.
„Глупачката лесно си развързва кесията“ — изръмжа той.
Но този следобед, докато хвърляше тайно погледи към мисис Уилет, Бърнаби си мислеше, че тя съвсем не изглежда глупава. Беше висока жена с доста недодялани маниери, но лицето ѝ бе по-скоро проницателно, отколкото глупаво. Обичаше да се труфи, имаше силно изразен колониален акцент и изглеждаше напълно доволна от сделката. Несъмнено беше заможна, а това — нещо, върху което Бърнаби нееднократно беше размишлявал — правеше цялата история още по-странна. Тя не беше от жените, на които човек би приписал страст към самотата.
Като съседка мисис Уилет се оказа смущаващо любезна. Поканите за посещения в дома в Ситафорд се сипеха върху всички като дъжд. Капитан Тревелян бе постоянно подканван: „Чувствайте се в къщата си така, сякаш не сме я наели.“ Тревелян обаче не обичаше жените. Мълвеше се, че на младини една го изоставила. Той упорито отказваше всички покани. Вече бяха изминали два месеца, откакто семейство Уилет се настани, и първоначалното учудване от пристигането им бе отшумяло.
Бърнаби, по природа мълчалив човек, продължи да изучава домакинята, забравил, че трябва да поддържа разговора. Тя се правеше на глупава, но всъщност не беше такава. Той прецени положението. Премести поглед върху Вайолет Уилет. Хубаво момиче, мършаво наистина, но в днешно време всички са такива. Каква полза от жената, ако не прилича на жена? Вестниците говореха за завръщане на заоблените форми. Крайно време беше.
Необходимостта да се включи в разговора го извади от мислите му.
— Отначало се страхувахме, че ще сте възпрепятстван да дойдете — каза мисис Уилет. — Нали така казахте. Толкова се зарадвахме, когато съобщихте, че ще можете.
— Петък — каза майор Бърнаби, като се стараеше да изглежда категоричен.
Мисис Уилет изглеждаше озадачена.
— Петък?
— Всеки петък ходя у Тревелян, а във вторник той идва при мен. Така е от години.
— О, разбирам. Естествено е, живеете толкова наблизо.
— Просто навик.
— А поддържате ли го все още? Искам да кажа, сега, когато той живее в Ексхамптън.
— Жалко е да се откажеш от подобен навик — каза майор Бърнаби. — И на двамата биха ни липсвали тези вечери.
— Забавлявате се с разни игри, нали? — попита Вайолет. — Ребуси, кръстословици и всякакви такива неща.
Бърнаби кимна.
— Аз решавам кръстословиците. Тревелян се занимава с ребусите. Всеки се придържа към своята област. Миналия месец спечелих три книги в състезание за кръстословици — съобщи той.
— О! Наистина? Колко хубаво. Интересни ли бяха книгите?
— Не знам. Не съм ги чел. Сториха ми се доста скучни.
— Но важното е, че сте ги спечелили, нали? — каза мисис Уилет.
С какво се придвижвате до Ексхамптън? — попита Вайолет. — Вие нямате кола.
— Ходя.
— Моля? Не може да бъде. Шест мили!
— Добро упражнение. Какво са дванайсет мили. Поддържат формата. Чудесно е да си винаги във форма.
— Представи си! Дванайсет мили. Но двамата с капитан Тревелян сте били големи спортисти, нали?
— Ходехме заедно до Швейцария. Зимни спортове през зимата, през лятото се катерехме. Тревелян е чудесен върху леда. Но вече и двамата сме твърде стари за тези неща.
— Вие спечелихте също и Армейския шампионат по тенис, нали? — попита Вайолет.
Майорът се изчерви като момиче.
— Кой ви каза? — измънка той.
— Капитан Тревелян.
— Джо би трябвало да си държи езика зад зъбите — каза Бърнаби. — Говори прекалено много. Дали времето се оправи вече?
Усетила смущението му, Вайолет го последва до прозореца. Дръпнаха завесите и погледнаха пустия пейзаж навън.
— Ще вали още сняг — каза Бърнаби. — И то силно, трябва да ви кажа.
— Колко вълнуващо! — възкликна Вайолет. — Мисля, че снегът е толкова романтичен. Никога преди не бях виждала сняг.
— Когато тръбите замръзнат, не е никак романтично, глупаво дете — каза майка ѝ.
Въодушевлението на момичето се стопи. Отговори със задавен от смущение глас:
— Да, това е първото ми пътуване. Ужасно вълнуващо е.
Вълнуващо, да си така затворен в отдалечено планинско селце? Странни идеи. Не можеше да разбере накъде бият тези хора.
Вратата се отвори и прислужницата обяви:
— Мистър Райкрофт и мистър Гарфийлд.
Влязоха — възстар съсухрен мъж и друг, по-млад, със свеж тен и момчешки вид. Той проговори пръв:
— Доведох го със себе си, мисис Уилет. Казах му, че няма да го оставя да бъде затрупан в преспите. Ха-ха! Мисля, че всичко тук изглежда просто чудесно. Празнично горящ огън.