— И аз мисля така, сър. Най-добре ще е да взема влака за града в два без петнайсет. Бих искал да поговоря с тази мисис Уилет, която е наела къщата на капитана. Има нещо подозрително там. Но сега не мога да стигна до Ситафорд, пътищата са непроходими. Пък и тя не би могла да е свързана пряко с престъплението. Тя и дъщеря ѝ хм… хм, са викали духове по времето, когато е било извършено убийството. И, между другото, се е случило нещо много странно.
Инспекторът разказа историята, която беше чул от майор Бърнаби.
— Звучи невероятно — рече старшият. — Помислете си дали този стар приятел е казал истината. Тази история може да се скалъпи от човек, който вярва в привидения.
— Аз мисля, че си е съвсем вярна — каза Наракот и се усмихна. — Много трудно беше да я изкопча от него. Той не е суеверен, точно обратното, стар войник, който разглежда станалото като чиста глупост.
Старшият офицер кимна в знак на съгласие.
— Е, да, странно е, но това не води до нищо — беше заключението му.
— Тогава ще взема влака за Лондон в два без петнайсет.
Другият кимна.
Когато пристигна в града, Наракот отиде право на улица Кромуел 21. Казаха му, че мистър Пиърсън е в агенцията. Със сигурност щял да се върне около седем часа.
Наракот кимна нехайно, сякаш информацията беше без значение за него.
— Ако мога, ще се обадя — каза той. — Не е нещо важно. — И тръгна бързо, без да остави името си.
Реши да не ходи до застрахователното бюро, а да посети Уимбълдън, за да разпита мисис Мартин Деринг, бившата Силвия Пиърсън.
Около „Тихото кътче“ всичко беше изрядно поддържано.
„Ново и просташки претенциозно“ — бяха думите, с които инспекторът характеризира мястото.
Мисис Деринг си беше у дома. Прислужница, облечена в лилаво, му отвори вратата и го въведе в претъпканата с мебели гостна. Той ѝ подаде служебната си карта, за да я занесе на господарката си.
Мисис Деринг се появи почти веднага с картата му в ръка.
— Предполагам, че посещението ви е свързано с клетия чичо Джоузеф — започна тя. — Потресаващо е, наистина потресаващо! Самата аз изпитвам такъв ужасен страх от крадци. Миналата седмица сложих две допълнителни вериги на задната врата и нови куки на прозорците.
Инспекторът знаеше от мисис Гарднър, че Силвия Деринг е на двайсет и пет години, но тя изглеждаше доста над трийсетте. Беше ниска, светла, с анемичен вид и измъчено лице. В гласа ѝ се долавяше онази слаба нотка на оплакване, която се доближава до най-дразнещите звуци на човешкия глас. Без да даде възможност на инспектора да проговори, тя продължи:
— Ако има нещо, с което мога да ви помогна, с радост ще го направя, но рядко виждах чичо Джоузеф. Той не беше от най-добрите, сигурна съм в това. Не беше от хората, при които отиваш, когато изпаднеш в затруднение. Вечно мърмореше и критикуваше. И от литература нищо не разбираше. Успехът, истинският успех невинаги се измерва в пари, инспекторе.
Най-после тя млъкна и инспекторът, на когото тези забележки дадоха възможност да направи известни предположения, разбра, че е дошъл неговият ред.
— Много бързо сте научили за трагедията, мисис Деринг.
— Леля Дженифър ми телеграфира.
— Разбирам.
— Предполагам, че ще излезе във вечерните вестници. Ужасно, нали?
— Подразбирам, че не сте виждали чичо си през последните години.
— Откакто се омъжих, съм го виждала само два пъти. Втория път беше наистина много груб с Мартин. Откъдето и да го погледнеш, беше еснаф, посветен само на спорта. Не ценеше литературата, както вече ви казах.
— Съпругът ви му е поискал заем, но му е било отказано — изкоментира поверително инспектор Наракот. — Чиста формалност, мисис Деринг, но ще ми кажете ли какво правихте вчера следобед?
— Какво правих ли? Играх бридж през по-голямата част от следобеда, след което дойде на гости мой приятел и прекара вечерта с мен, тъй като съпругът ми отсъстваше.
— Отсъстваше ли? Заминал ли е някъде?
— Литературна вечеря — обясни мисис Деринг, като наблегна на важността. — Вечеря с американски издател късно вечерта.
— Разбирам.
Това звучеше честно и открито. Той продължи:
— Разбирам, че вашият по-малък брат е в Австралия, мисис Деринг?
— Да.
— Имате ли адреса му?
— О, да. Мога да го намеря, ако желаете. Твърде странно име беше, забравила съм го. Някъде в Нови Южен Уелс.
— А по-големият ви брат, мисис Деринг?
— Джим?
— Да. Искам да се свържа с него.
Тя побърза да му даде адреса — същият, който мисис Гарднър вече му беше дала.
Като реши, че няма какво повече да си кажат, преустанови въпросите. Погледна часовника си и прецени, че около седем часа щеше да стигне в града — подходящо време, надяваше се, за да намери мистър Джеймс Пиърсън у дома.