Същата високомерна жена на средна възраст отвори вратата на номер 21. Да, мистър Пиърсън се е прибрал. На втория етаж е, ако джентълменът желае да се качи. Тя тръгна пред него, потропа на една врата и смотолеви извинително:
— Джентълменът, който иска да ви види, сър. — След това се отдръпна и му направи път да мине.
Млад човек във вечерно облекло стоеше в средата на стаята. Изглеждаше добре, дори хубав, ако се изключат слабохарактерните устни и ъгълчетата на очите, издаващи нерешителност. Имаше отпаднал и угрижен вид и си личеше, че отдавна не е спал като хората.
Погледна въпросително към приближаващия инспектор.
— Аз съм детектив, инспектор Наракот — започна той, но не успя да продължи.
С дрезгав вик младият човек се строполи на стола, просна ръце на масата пред себе си, сведе глава над тях и изхленчи:
— О, Боже мой! Само това липсваше.
След минута-две повдигна глава.
— Е, хайде. Защо се бавите, човече? — попита той.
Инспектор Наракот доби безкрайно тъп и неадекватен вид.
— Разследвам убийството на вашия чичо, капитан Джоузеф Тревелян. Имате ли да ми кажете нещо, сър?
Младият мъж се изправи и попита с дрезгав, неестествен глас:
— Вие… арестувате ли ме?
— Не, сър. Не ви арестувам. Ако беше така, щях да подходя по обичайния ред. Просто ви моля да ми дадете отчет за действията си през вчерашния следобед. Можете да отговаряте на въпросите ми или да не отговаряте, както решите.
— И ако не отговоря на въпросите ви — ще бъде в мой ущърб. О, да! Познавам подхода ви. Разбрали сте, че вчера бях там.
— Регистрирали сте се в хотела, мистър Пиърсън.
— Предполагам, че не си струва да отричам. Бях там. Защо да не бъда?
— Защо наистина? — учуди се инспекторът.
— Отидох, за да видя чичо си.
— Бяхте ли се уговорили?
— Какво искате да кажете с това „уговорили“?
— Чичо ви знаеше ли, че ще го посетите?
— Аз… не, не знаеше. Беше… внезапен порив.
— Без никаква причина?
— Аз… причина ли? Не, не, защо трябва да има причина? Аз… аз просто исках да видя чичо си.
— Разбира се. И видяхте ли го?
Последва пауза — много дълга пауза. По лицето на младия човек се изписа нерешителност. Инспектор Наракот почувства съжаление, докато го наблюдаваше. Нима момчето не разбираше, че очевидната му нерешителност се възприема като пълно самопризнание?
Накрая Джим Пиърсън си пое дълбоко дъх.
— Аз… аз предполагам, че е по-добре да си призная всичко. Да, видях го. На гарата попитах как да стигна до Ситафорд. Отговориха ми, че и дума не може да става. Пътищата били непроходими за всякакви превозни средства. Казах им, че е спешно.
— Спешно? — измърмори инспекторът.
— Аз… аз много исках да видя чичо си.
— Явно, сър.
— Носачът продължи да клати глава и да повтаря, че е невъзможно. Споменах името на чичо си и лицето му се проясни. Каза ми, че чичо всъщност е в Ексхамптън, подробно ми обясни как да намеря къщата, която е наел.
— По кое време стана това, сър?
— Около един часа може би. Отидох в хотел „Трите корони“, наех стая и хапнах. След това… излязох, за да видя чичо си.
— Веднага след това?
— Не, не веднага.
— В колко часа?
— Е, не мога да кажа със сигурност.
— Три и половина? Четири? Четири и половина?
— Аз… аз — продължаваше да се запъва все повече и повече. — Не мисля, че е било толкова късно.
— Мисис Белинг, собственицата, каза, че сте излезли в четири и половина.
— Наистина ли? Аз… мисля, че греши. Не би могло да е толкова късно.
— Какво стана после?
— Намерих къщата на чичо си, поговорихме и се върнах в хотела.
— Как влязохте в къщата на чичо си?
— Позвъних на вратата и той самият ми отвори.
— Не се ли изненада, като ви видя?
— Да… да, беше доста изненадан.
— Колко време останахте с него, мистър Пиърсън?
— Четвърт час или двайсет минути. Но вижте, изглеждаше чудесно, когато си тръгнах. Чудесно. Кълна ви се.
— И по кое време си тръгнахте?
Младият човек сведе поглед. В тона му отново прозвуча колебание:
— Не зная точно.
— Струва ми се, че знаете, мистър Пиърсън.
Сигурността в гласа на инспектора произведе нужния ефект. Младежът тутакси отговори дрезгаво:
— Беше пет и петнайсет.
— Върнали сте се в „Трите корони“ в шест без петнайсет, а от къщата на чичо ви дотам разстоянието се изминава най-много за седем-осем минути.
— Не се прибрах веднага. Разходих се из града.
— На студа, в този сняг!
— Тогава не валеше. Заваля по-късно.
— Разбирам. И каква беше темата на разговора с чичо ви?