— О, нищо особено. Просто исках да поговорим, ей така, да му се обадя, нещо подобно, нали?
„Нещастен лъжец — помисли си инспектор Наракот. — Аз самият бих могъл да го съчиня по-добре.“
— Така, така, сър — каза той. — А сега мога ли да ви попитам защо, като сте чули за убийството на чичо си, сте напуснали Ексхамптън, без да разкриете вашата родствена връзка с убития?
— Бях изплашен — рече младият човек искрено. — Чух, че е бил убит около времето, по което си бях тръгнал. Дявол да го вземе, това не е ли достатъчно, за да ужаси всеки? Изплаших се много и заминах с първия влак. Е, признавам, че постъпих глупаво. Но знаете какво е, когато си стреснат. А при тези обстоятелства всеки би могъл да се уплаши.
— И това ли е всичко, което имате да кажете, сър?
— Да… да, разбира се.
— Тогава, сър, нали не възразявате да дойдете с мен и да напишете вашите показания, след което ще ви бъдат прочетени и вие ще трябва да ги подпишете.
— А… после?
— Струва ми се, мистър Пиърсън, че ще бъде необходимо да ви задържа до приключване на следствието.
— О, Боже мой — изпъшка Джими Пиърсън. — Никой ли не може да ми помогне?
В този миг вратата се отвори и в стаята влезе млада жена.
В нея, както наблюдателният инспектор установи, имаше нещо наистина изключително. Не бе смайващо красива, но лицето ѝ бе необикновено, поразяващо. Лице, което веднъж зърнато, не може да се забрави. Около нея витаеше атмосфера на здрав разум, деликатност, неповторима решителност и вълнуващо очарование.
— О, Джим! — възкликна тя. — Какво се е случило?
— Всичко е свършено, Емили — каза младият човек. — Мислят, че съм убил чичо си.
— Кой мисли така? — поиска да узнае тя.
Младият мъж посочи посетителя си.
— Това е инспектор Наракот — каза той, неумело представи и нея: — Мис Емили Трефъсис.
— О! — възкликна Емили Трефъсис и се взря в инспектор Наракот с пронизващите си лешникови очи. — Джим — добави, — е безобразен идиот, но не убива хора.
Инспекторът мълчеше.
— Подозирам — продължи Емили, като се обърна към Джим, — че си говорил възможно най-необмислените неща. Ако четеше малко повече вестници, Джим, щеше да знаеш, че никога не трябва да говориш с полицай докато нямаш до себе си добър адвокат, който да възразява на всяка дума. Какво стана? Арестувате ли го, инспектор Наракот?
Инспекторът обясни ясно намеренията си.
— Емили — извика младият мъж, — ти не вярваш, че аз съм го направил, нали? Никога няма да повярваш, нали?
— Не, скъпи — каза мило Емили. — Разбира се, че не. — И добави замислено, с нежен глас: — Не би имал тази смелост.
— Чувствам се така, сякаш нямам нито един приятел на света — изстена Джим.
— Не, имаш — каза Емили. — Имаш мен. Горе главата, Джим, погледни как блещукат диамантите на лявата ми ръка. Аз съм вярната ти годеница. Върви с инспектора и остави всичко на мен.
Джим Пиърсън се надигна, все още замаян. Взе от стола захвърления си балтон и го облече. Инспектор Наракот му подаде шапката, метната на близкото бюро. Тръгнаха към вратата и инспекторът каза учтиво:
— Лека вечер, мис Трефъсис.
— Au revoir, инспекторе — отговори очарователно Емили.
Ако познаваше мис Емили Трефъсис по-добре, щеше да разбере, че в тези три думи се крие предизвикателство.
11
Емили се залавя за работа
Огледът на тялото на капитан Тревелян за уточняване причините за смъртта се състоя в понеделник сутринта. Той не предложи абсолютно никаква сензация, защото почти веднага беше отложен с една седмица, и това разочарова множество хора. Между събота и понеделник Ексхамптън се прочу. Фактът, че племенникът на мъртвия е задържан във връзка с убийството, пренесе случая, отбелязван във вестниците с кратки съобщения на вътрешните страници, на първа страница с огромни заглавия. В понеделник Ексхамптън се изпълни с репортери. Мистър Чарлс Ендърби още веднъж имаше повод да поздрави себе си за това, че случайният шанс да предаде наградата за футболната загадка го беше изпратил на самото място. Намерението на журналиста беше да се залепи като пиявица за майор Бърнаби и под претекст, че фотографира вилата му, да изкопчи от жителите на Ситафорд най-подробна информация за техните отношения с мъртвия.
Когато отиде да обядва, мистър Ендърби не пропусна да забележи привлекателното момиче, което седна на малка маса до вратата. Зачуди се какво ли прави в Ексхамптън. Беше добре облечено в престорено скромен провокиращ стил и не изглеждаше да е роднина на починалия, а още по-малко приличаше на някоя от дошлите любопитни.
„Интересно, дали ще остане дълго? — помисли мистър Ендърби. — Много жалко, че следобед отивам в Ситафорд. Късмет. Е, не може човек да има всичко на света.“