Но скоро след обяда мистър Ендърби бе приятно изненадан. Беше застанал на стъпалата на „Трите корони“, като наблюдаваше бързо топящия се сняг и се наслаждаваше на ленивите лъчи на зимното слънце. Зад гърба си чу невероятно чаровен глас:
— Прощавайте много, но бихте ли ми казали дали има нещо, което си струва да се види в Ексхамптън?
Чарлс Ендърби бързо пое нещата в свои ръце.
— Има замък, струва ми се — започна любезно той. — Не е нещо особено. Ако позволите, ще ви покажа пътя.
— Много мило от ваша страна — отвърна момичето. — Стига да не сте зает…
Чарлс Ендърби веднага отхвърли предположението за заетост.
Тръгнаха заедно.
— Вие сте мистър Ендърби, нали? — попита момичето.
— Да. Откъде разбрахте?
— Мисис Белинг ви посочи.
— О, разбирам.
— Името ми е Емили Трефъсис. Мистър Ендърби, искам да ми помогнете.
— Да ви помогна? — учуди се Ендърби. — Разбира се, но…
— Аз съм сгодена за Джим Пиърсън.
— О! — възкликна мистър Ендърби. Журналистът у него се събуди мигновено.
— Полицията ще го задържи. Предчувствам го. Мистър Ендърби, уверена съм, че Джим не го е направил. Дойдох, за да го докажа. Но ми трябва някой, който да ми помогне. Нищо не можеш да направиш без мъж. Мъжете знаят толкова много и получават информация от най-различни места, които са просто недостъпни за жените.
— Аз… да… може би наистина е така. — Мистър Ендърби доби самодоволен вид.
— Сутринта гледах всички тези журналисти — каза Емили. — Помислих си колко много от тях имат глупави лица. Вие ми вдъхнахте най-голямо доверие.
— Разбирам. Дано заключенията ви не са прибързани — заключи мистър Ендърби самодоволно.
— Предлагам ви съдружие. Ще бъде изгодно и за двете страни. Има някои факти, които искам да проверя. Там вие в качеството си на журналист можете да ми помогнете. Искам…
Емили направи пауза. Това, което наистина искаше, беше да ангажира мистър Ендърби за свой частен детектив. Да ходи, където тя му каже, да задава въпросите, които тя поиска, и изобщо да ѝ бъде нещо като роб. Но осъзнаваше, че трябва да формулира предложенията си така, че едновременно да го ласкае и да му е приятно. Целият смисъл беше тя да е шефът, но това налагаше да ръководи нещата с такт.
— Бих се радвала, ако мога да разчитам на вас — изрече с чувство тя.
Имаше очарователен глас — звучен и примамлив. Докато произнасяше последното изречение, у мистър Ендърби се породи увереност, че това прелестно безпомощно момиче може да се уповава на него докрай.
— Сигурно е ужасно — каза мистър Ендърби и като взе ръката ѝ, я стисна пламенно. — Но вие знаете — продължи той с реакцията на журналист, — че аз не разполагам изцяло с времето си. Искам да кажа, че трябва да ходя където ме изпратят и всякакви други неща от този род.
— Да — отвърна бързо Емили. — Мислила съм за това и точно тук е моята роля. За вас аз мога да бъда „сензационна новина“, както вие бихте се изразили, нали? Можете всеки ден да ме интервюирате и да ме накарате да говоря всичко, което мислите, че ще се хареса на читателите. ГОДЕНИЦАТА НА ДЖИМ ПИЪРСЪН. МОМИЧЕ, КОЕТО СТРАСТНО ВЯРВА В НЕГОВАТА НЕВИННОСТ. СПОМЕНИ ОТ ДЕТСТВОТО МУ, РАЗКАЗАНИ ОТ САМАТА НЕЯ. Не зная много за детството му — добави тя, — но няма значение. И освен това — продължи Емили, възползвайки се от въздействието на думите си — аз, естествено, имам достъп до роднините на Джим. Мога да ви запозная, представяйки ви за мой приятел, и така пред вас ще се отворят врати, които иначе биха затръшнали под носа ви.
— Разбирам това много по-добре от вас — каза мистър Ендърби леко засегнат, като си припомни много подобни случки от миналото.
Пред него се отваряше великолепна възможност. Още от самото начало на този случай беше имал късмет. Първо наградата за футболната загадка, а сега и убийство.
— Съгласен съм — рече той ентусиазирано.
— Прекрасно. — Гласът на Емили придобиваше все по-делови тон. — И какъв ще е първият ход?
— Следобед ще отскоча до Ситафорд.
Той ѝ обясни щастливото обстоятелство, което му гарантираше благоразположението на майор Бърнаби.
— Забележете, тоя глуповат старец мрази хората от пресата с цялата си душа. Но не можеш да удариш през лицето човека, който наскоро ти е дал пет хиляди фунта, нали?
— Би било неприлично — съгласи се Емили. — Е, ако ще ходите в Ситафорд, аз идвам с вас.
— Великолепно — зарадва се Ендърби. — Макар че не зная къде да отседнем. Единствените възможности са къщата Ситафорд и няколко стари бунгала, собственост на хора като Бърнаби.
— Ще измислим нещо — успокои го Емили, — аз винаги се справям.