— Наистина ли вярвате в това? — попита мистър Ендърби несигурно.
— Не. Но човек не може да е сигурен. Идва ред на ординареца. Той получава само сто фунта от завещанието и изглежда невинен. Но, повтарям, човек не може да е сигурен. Жена му е племенница на мисис Белинг. Познавате ли мисис Белинг, съдържателката на „Трите корони“? Когато се върна, ще заплача на рамото ѝ. Романтична душа е, от нея лъха майчинска загриженост. По всяка вероятност ще ме съжали, като разбере, че младия ми годеник го заплашва затвор, и може да каже нещо полезно. А след това идва ред, разбира се, на къщата в Ситафорд. Знаете ли какво ми се вижда странно?
— Какво?
— Онези хора, семейство Уилет, наемат къщата на капитан Тревелян и се преместват в нея посред зима. Много е странно.
— Вярно — съгласи се мистър Ендърби. — В цялата тази работа може би се крие нещо. Нещо, свързано с миналото на капитан Тревелян. Историята със сеанса е също необичайна. Смятам да напиша за нея във вестника. Ако ви интересува, осведомете се за мнението на сър Оливър Лодж и сър Артър Конан Дойл по въпроса.
— Какъв сеанс?
Мистър Ендърби ѝ разказа с удоволствие каквото знаеше за викането на духове. Нямаше нищо, свързано с убийството, което бе пропуснал.
— Все пак е странно, нали? — завърши разказа си той. — Искам да кажа, кара те да се замислиш. Може би зад всичко това се крие нещо. За пръв път се натъквам на нещо истинско.
Емили потрепери.
— Мразя свръхестествените неща. Както казвате, явно има нещо скрито. Но колко е… колко е страшно!
— Историята с този сеанс не изглежда твърде логична, нали? Ако се е явил духът на стареца и е казал, че е убит, защо не е посочил и кой го е сторил? Би било естествено.
— Чувствам, че ключът към разгадаването на историята сигурно се намира в Ситафорд. — Емили се замисли.
— Непременно трябва да разучим всичко за нея. Наел съм кола и след половин час тръгвам нататък. Добре ще е да ме придружите.
— Ще дойда — каза Емили. — А майор Бърнаби?
— Той пое пеша. Тръгна веднага след огледа на тялото. Ако питате мен, просто искаше да се отърве от компанията. Никой не би искал да върви в тази лапавица.
— Колата ще може ли да се качи без проблеми?
— О, да. Макар че днес е първият ден, в който по пътя може да се движи кола.
— Време е да се връщаме в „Трите корони“, за да си приготвя куфара и да поплача малко на рамото на мисис Белинг. — Емили се изправи.
— Не се тревожете — глупаво я успокои мистър Ендърби. — Оставете всичко на мен.
— Точно това смятам да направя — заяви Емили, без да е убедена. — Чудесно е, когато имаш на кого да разчиташ.
Емили Трефъсис беше наистина една изискана млада дама.
12
Арестът
Връщайки се в „Трите корони“, Емили веднага се натъкна на мисис Белинг, която стоеше в коридора.
— Радвам се да ви видя, мисис Белинг! — възкликна тя. — Ще пътувам днес следобед.
— Наистина ли, мис? С влака за Ексетър в четири и десет?
— Не, ще отида до Ситафорд.
— До Ситафорд?
Лицето на мисис Белинг изрази любопитство.
— Да, исках да ви попитам къде мога да отседна.
— Искате да отседнете там?
Любопитството ѝ нарасна.
— Да, работата е… ох! Мисис Белинг, има ли къде да ви кажа няколко думи насаме?
Почти пъргаво мисис Белинг я поведе към кабинета си — не много уютна стая с голяма запалена камина.
— На никого няма да кажете, нали? — започна Емили, знаейки добре, че от всички предисловия това беше най-сигурното средство за провокиране на интерес и съчувствие.
— Не, мис, разбира се, че няма — отговори мисис Белинг с блеснали от любопитство очи.
— Вижте, мистър Пиърсън…
— Младият джентълмен, който беше тук в петък? И когото полицията задържа?
— Задържа? Искате да кажете, че наистина е задържан? — Емили пребледня. — Вие… вие сигурна ли сте?
— Да, мис. Нашата Ейми го научи от сержанта.
— Това е направо ужасно! — каза Емили. И макар да беше подготвена, от това не ѝ стана по-леко. — Виждате ли, мисис Белинг, аз… аз съм сгодена за него. И съм сигурна, че не го е направил. О, Господи, толкова е ужасно!
Тук Емили се разплака. Тя беше разказала вече на Чарлс Ендърби за намерението си да го стори, но сега се ужаси от лекотата, с която дойдоха сълзите. Да плачещ, когато си поискаш, не е лесна работа. В сълзите ѝ обаче имаше нещо прекалено истинско. Това я изплаши. Не трябваше да се поддава на чувства. Хленченето нямаше да спаси Джим. Да мисли логично, да бъде решителна и с ясен поглед — ето стъпките, които щяха да имат значение. Хленченето на никого не е помогнало.