— Както чухте, младият ми приятел много любезно ме преведе дотук — каза мистър Райкрофт, докато разтърсваше почти церемониално ръцете на останалите. — Как сте, мис Вайолет? Много хубаво време за сезона — прекалено хубаво, страхувам се.
Приближи се до огъня, говорейки с мисис Уилет. Роналд Гарфийлд се лепна за Вайолет.
— Мисля си, не бихме ли могли да покараме кънки някъде? Дали няма езера наоколо?
— Смятам, че риненето на сняг ще бъде единственият ви спорт.
— С него се занимавах цяла сутрин.
— О, какъв силен мъж сте били.
— Не се подигравайте. Ръцете ми станаха целите на пришки.
— Как е леля ви?
— Все така. Понякога твърди, че е по-добре, друг път, че е по-зле, но мисля, че нещата са си все същите. Противен живот, знаете ли. Всяка година се чудя как ще издържа. Но ето как — ще престана да подпомагам старицата за Коледа. Ами че тя е напълно способна да дари парите си на пансион за котки. Има вече пет, представете си. Винаги галя зверчетата, като се преструвам колко силно съм привързан към тях.
— Обичам кучетата много повече от котките.
— Аз също. Искам да кажа, че кучето е… е, кучето си е куче, нали знаете.
— Леля ви винаги ли е обичала котки?
— Мисля, че е присъщо на всички стари моми. Уф! Мразя тези зверчета.
— Леля ви е много приятна, но и твърде строга.
— Аз би трябвало да кажа това. Понякога ми се сопва. Мисли си, че съм празноглавец, разбирате ли?
— Нима?
— Е, не го казвайте така. Много хора приличат на глупаци, но вътрешно се присмиват на другите.
— Мистър Дюк — съобщи прислужницата.
Мистър Дюк се бе заселил тук неотдавна. През септември беше купил последното от шестте бунгала. Беше едър мъж, много тих и се занимаваше с градинарство. Мистър Райкрофт, който отглеждаше птици и живееше в съседство, се отнасяше с подозрение към него. Той отхвърляше мисълта, изразяваща мнението, че мистър Дюк е, разбира се, приятен и скромен човек, но дали наистина бе вярно? Не беше ли възможно да е търговец в пенсия?
Никой не искаше да го пита и наистина бе за предпочитане да не се знае. Защото, ако някой научеше, щеше да стане неловко. Обикновено в такива малки общества беше за предпочитане да си в добри отношения с всички.
— Няма да ходите до Ексхамптън в такова време, нали? — попита той майор Бърнаби.
— Не, Тревелян едва ли ще ме очаква тази вечер.
— Ужасно е, нали? — каза мисис Уилет и потрепери. — Да живееш тук горе, така откъснато години наред, трябва да е отвратително.
Мистър Дюк ѝ хвърли бърз поглед. Майор Бърнаби се втренчи в нея с любопитство.
В същия момент поднесоха чая.
2
Съобщението
След чая мисис Уилет предложи да поиграят бридж.
— Шестима сме. Двама могат да се включат по-късно.
Очите на Рони светнаха.
— Вие, четиримата, започнете — предложи той. — Мис Уилет и аз ще се включим по-късно.
Но мистър Дюк сподели, че не играе бридж. Лицето на Рони помръкна.
— Може да играем всеки за себе си — намери компромисно решение мисис Уилет.
— Или пък да викаме духове — предложи Рони. — Вечерта е времето на призраците. Говорихме за това миналия път, спомняте ли си? Аз и мистър Райкрофт разговаряхме за това на път за насам.
— Аз съм член на Дружеството за изследване на свръхестествените явления — уточни мистър Райкрофт. — На няколко пъти успях да включа младия си приятел в сеансите.
— Глупости — каза съвсем отчетливо майор Бърнаби.
— Но удоволствието е голямо, не мислите ли? — попита Вайолет Уилет. — Искам да кажа, че не е нужно да се вярва в това или в нещо подобно. Просто едно забавление. Какво ще кажете, мистър Дюк?
— Както пожелаете, мис Уилет.
— Трябва да загасим осветлението и да изберем подходяща маса. Не, не тази, майко. Твърде тежка е, сигурна съм.
Най-накрая нещата се уредиха. Донесоха кръгла масичка с полиран плот от съседната стая. Поставиха я пред огъня, заеха местата си около нея и загасиха лампите.
Майор Бърнаби беше между домакинята и Вайолет. От другата страна на момичето седеше Рони Гарфийлд.
Усмивка пробягна по устните на майора. Той си помисли: „В моята младост това беше играта «Горе, Дженкинс».“ Опита се да си спомни името на момичето с бухнали коси, чиято ръка дълго бе държал под масата. Беше преди много време… Но играта бе интересна.
Чуваха се обичайните шепоти, хихикания и неизменни забележки.
— Много време им трябва на духовете, за да дойдат.
— Дълъг е пътят, който извървяват.
— Шшт! Нищо няма да стане, ако не сме сериозни.
— О, замълчете всички!