— Ядосахте ли се?
— Е, разбира се. Мислех, че някой го прави съзнателно — да се пошегува, както споменах.
— А сега?
— Сега какво?
— Какво мислите сега?
Мисис Уилет разпери ръце в недоумение.
— Не знам какво да мисля. Това е… свръхестествено.
— А вие, мис Уилет?
— Аз? — Момичето се стресна. — Аз… не зная. Никога няма да го забравя. Сънувам го. Никога няма да посмея да викам духове отново.
— Мистър Райкрофт би казал, че всичко беше автентично — каза майка ѝ. — Той вярва в тези неща. Наистина и аз съм склонна да повярвам. Какво друго обяснение има, освен че е действително послание от дух?
Инспекторът поклати глава. Спиритическият сеанс служеше само за отвличане на вниманието. Следващата му забележка прозвуча небрежно:
— Не намирате ли, че през зимата тук е много неприветливо?
— На нас ни харесва. Такава промяна. Ние сме от Южна Африка, нали знаете?
Тонът ѝ беше отсечен и обикновен.
— Наистина? От коя част?
— От нос Добра Надежда. Вайолет не е била досега в Англия. Тя е очарована, намира снега за много романтичен. Тази къща е изключително удобна.
— Какво ви накара да дойдете в тази част на света? — В гласа му имаше любопитство.
— Чели сме толкова книги за Девъншир и особено в Дартмур. На кораба прочетохме дори една за изложението в Уидекомб. Винаги съм мечтала да видя Дартмур.
— Какво ви накара да се спрете на Ексхамптън, този неизвестен малък градец?
— Ами докато четяхме тези книжки, на борда имаше един младеж, който говореше за Ексхамптън. Беше много ентусиазиран.
— Как се казваше? — попита инспекторът. — И той ли беше от Южна Африка?
— А сега де, как се казваше? Кюлън, мисля. Не. Смити беше. Колко глупаво от моя страна. Наистина не съм го запомнила. Знаете как е, когато пътуваш с кораб, инспекторе. Запознавате се с хората, ставате близки и се уговаряте да се срещнете отново, а само седмица след като сте пристигнали, не можете да си спомните дори имената им! — Тя се разсмя. — Но той бе толкова мило момче, не беше хубавец — с червеникава коса, ала имаше прелестна усмивка.
— Все пак голям героизъм се изисква да се наеме къща именно в този район — констатира инспекторът усмихнат.
— Е, да, нали. Безразсъдно от наша страна.
„Ловко — помисли си Наракот, — изключително ловко.“ Той започна да проумява методите на мисис Уилет. За нея нападението беше най-добрата защита.
— И така, вие писахте на агентите по недвижими имоти, като потърсихте услугите им за намирането на къща?
— Да, и те ни изпратиха подробности за Ситафорд. Беше точно това, което искахме.
— Аз лично не бих направил същия избор по това време на годината — засмя се инспекторът.
— Ще се осмеля да кажа, че сигурно и нашият не би бил такъв, ако живеехме в Англия — отвърна мисис Уилет весело.
Инспекторът стана.
— Откъде знаехте името точно на този агент в Ексхамптън, за да му пишете? — попита той. — Сигурно е представлявало известна трудност.
Последва пауза. Първата пауза в разговора. Помисли си, че съзря раздразнение, дори яд в очите на мисис Уилет. Улучи нещо, на което не беше измислила отговор. Тя се обърна към дъщеря си:
— Как стана, Вайолет? Не мога да си спомня.
Погледът на момичето беше различен. Изглеждаше изплашена.
— Ами да, разбира се — каза мисис Уилет. — „Делфридж“. Тяхното информационно бюро. Много е добро. Винаги питам за всичко там. Питах ги за името на най-добрия агент в този край и те ми казаха.
„Бързо — помисли Наракот. — Много бързо. Но не достатъчно. Тук ви хванах натясно, мадам.“
Той направи бегъл оглед на къщата. Нямаше нищо особено. Нито книги, нито заключени чекмеджета или шкафове.
Мисис Уилет го съпроводи, говорейки весело. Взе си довиждане, като благодари учтиво.
Докато си тръгваше, зърна за момент лицето на момичето през рамото ѝ. Изражението не можеше да се сбърка. Това беше страх, изписан в момент, когато тя си мислеше, че не я наблюдават.
Мисис Уилет все още говореше:
— Уви, тук имаме голямо затруднение. Проблемът с домакинството, инспекторе. Прислугата не издържа в такива провинциални места. Нашите предупреждаваха, че ще ни оставят за известно време, и явно новината за убийството ги е смутила напълно. Не зная какво ще правя. Може би мъжете прислужници ще се справят по-добре. Така ни посъветваха от бюрото за домашна прислуга в Ексхамптън.
Инспекторът отговаряше механично. Не слушаше несигурния ѝ говор. Мислеше за изражението на лицето на момичето, което така го беше изненадало.
Мисис Уилет беше находчива, но не достатъчно. Той си тръгна, размишлявайки над този проблем.
Ако Уилет нямаха нищо общо с капитан Тревелян, от какво се страхуваше Вайолет Уилет?