Наракот реши да изстреля последния си куршум. Кракът му вече беше прекрачил прага, когато той се обърна.
— Между другото — попита, — познавате младия Пиърсън, нали?
Този път паузата се очакваше. Гробната тишина продължи около секунда. Мисис Уилет проговори:
— Пиърсън? Не мисля…
Нещо я прекъсна. Чу се въздишка, последвана от странен звук — изглежда, строполяване. Инспекторът изтича в стаята моментално.
Вайолет Уилет беше припаднала.
— Горкото дете — извика мисис Уилет. — Такъв стрес изживя при това викане на духове. А на всичко отгоре и убийството. Тя е твърде слаба. Много ви благодаря, инспекторе. Сложете я на канапето, моля. Бихте ли позвънили? Не, мисля, че оттук нататък ще се справим и сами. Толкова ви благодаря!
Инспекторът слезе надолу по алеята. Устните му бяха изкривени в смразяваща усмивка.
Джим Пиърсън е сгоден за онова изключително очарователно момиче, което беше видял в Лондон. Защо тогава Вайолет Уилет припадна при споменаването на името му? Каква беше връзката между Джим Пиърсън и семейство Уилет?
Когато стигна до предната порта, той спря нерешително. Извади от джоба си малък бележник. В него беше направен списък на обитателите на шестте бунгала, построени от капитан Тревелян, като срещу всяко име имаше по няколко уточняващи бележки. Дебелият показалец на Наракот спря върху изписаното за бунгало номер 6.
„Да — каза си той. — Този е следващият, когото трябва да видя.“
Пъргаво закрачи по пътя и след малко похлопа на вратата на номер шест — къщата, обитавана от мистър Дюк.
15
Посещение при майор Бърнаби
Стигнал до вратата на майора, мистър Ендърби потропа жизнерадостно. Майор Бърнаби отвори почти веднага.
— Вие ли сте? — посрещна го той без особена радост в гласа и беше готов да продължи в същия дух, когато забеляза Емили и изразът му се промени изцяло.
— Това е мис Трефъсис — представи я Чарлс с вид на човек, който вади каре аса. — Изгаря от нетърпение да ви види.
— Мога ли да вляза? — попита Емили с най-милата си усмивка.
— О, да. Естествено. Заповядайте.
Влязоха в хола на малката къща и майорът започна да издърпва столове и да избутва встрани маси.
Емили, вярна на стила си, започна по същество:
— Вижте, майор Бърнаби, аз съм сгодена за Джим, Джим Пиърсън, и, естествено, съм ужасно изплашена за него.
Докато издърпваше една маса, майорът спря с отворена уста.
— О, милата — каза той, — положението наистина е много лошо. Нямате представа колко ви съчувствувам.
— Майор Бърнаби, кажете ми честно. Вярвате ли, че той е виновен? Няма защо да се притеснявате, ако мислите така. Най-важното за мен е хората да не ме лъжат.
— Не, не мисля, че е виновен — заяви майорът високо и уверено. Потупа с ръка по канапето и се обърна към Емили: — Младежът е добър. Вероятно би могъл да прояви слабост. Не се обиждайте, но ще ви кажа: той е от онези млади хора, които лесно биха тръгнали по грешния път, ако се изправят пред изкушение. Но не би могъл да убие. И забележете, че зная какво говоря. Много подчинени са минали през ръцете ми. Днес хората се присмиват на пенсионираните военни, но въпреки това ние разбираме някои неща много добре, мис Трефъсис.
— Сигурна съм — увери го Емили. — Безкрайно съм ви благодарна, че мислите така.
— Ще пийнете ли едно уиски със сода? — предложи майорът. — Май нямам нищо друго.
— Не, благодаря, майор Бърнаби.
— Само сода тогава?
— Не, благодаря — отказа Емили.
— Трябва да започна да правя чай тук — рече майорът с нотка на тъга.
— Пихме вече — намеси се Чарлс. — У мисис Къртис.
— Майор Бърнаби — запита отново Емили, — кой мислите, че го е извършил? Имате ли някаква представа?
— Не. Проклет да съм, ако знам — каза майорът. — Допусках, че някакъв тип е разбил прозореца, но сега полицията смята, че не е било така. Е, това си е тяхна работа и би следвало да знаят най-добре. Твърдят, че никой не бил проникнал отвън, същото мисля и аз. Но въпреки това не мога да разбера, мис Трефъсис. Тревелян нямаше и един-едничък враг, доколкото зная.
— А ако имаше, вие щяхте ли да знаете кой го е направил?
— Да, мисля, че познавах Тревелян по-добре от повечето му роднини.
— Не можете ли да се сетите нещо? Нещо, което ще ни бъде полезно по някакъв начин? — попита Емили.
— Зная какво мислите. Както в книгите — очаквате да има някаква малка подробност, за която си спомням, и тя да се окаже ключът към загадката. Е, съжалявам, но няма такова нещо. Тревелян водеше съвсем обикновен живот. Получаваше много малко писма, а пишеше още по-малко. В живота му нямаше усложнения, породени от жени, в това поне съм сигурен. Не, не мога да си обясня случилото се, мис Трефъсис.