И тримата замълчаха.
— А какво ще кажете за прислужника му? — попита Чарлс.
— Познавам го от години. Абсолютно предан.
— Наскоро се е оженил — подхвърли Чарлс.
— За съвсем свястно и достойно за уважение момиче.
— Майор Бърнаби — намеси се отново Емили, — простете, че ви поставям въпроса така, но не се ли изплашихте за него тогава от нещо твърде незначително?
Майорът смутено потърка носа си, както правеше винаги когато се споменеше за викането на духове.
— Да, няма защо да отричам, така беше. Цялата работа си беше една глупост, но все пак…
— Почувствахте, че някак си не е… — помогна му Емили.
Майорът кимна.
— Ето, това ме учудва — изрече замислено Емили.
Двамата мъже я погледнаха.
— Не мога съвсем точно да формулирам това, което искам да кажа — продължи Емили. — Ето какво имам предвид: признавате, че не вярвате в тази работа с викането на духове, и все пак въпреки ужасния студ и абсурдността на ситуацията според вас сте се почувствали толкова неспокоен, че сте решили да тръгнете, без да отдавате значение на отвратителното време, само и само да се уверите, че капитан Тревелян е добре. А не мислите ли, че това е станало, защото… защото е имало нещо в атмосферата? Искам да кажа — отчаяно се опита да уточни тя, след като не видя и следа от разбиране по лицето на майора, — че както във вашия, така и в ума на някой друг е имало нещо, и вие сте го усетили по някакъв начин.
— Е, това не знам. — Майорът отново потърка носа си. — Разбира се — добави той обнадежден, — жените приемат тези неща сериозно.
— Жените! — възкликна Емили и продължи наум: „Да, предполагам, че тъкмо там е работата.“
Тя рязко се обърна към майор Бърнаби:
— Какви хора са тези Уилет?
— Ами… — Майор Бърнаби започна да търси думи. Явно бе неумел в портретите. — Хм, те са много мили, ще знаете. Много отзивчиви и така нататък.
— Защо им е да наемат къща в Ситафорд точно по това време на годината?
— Нямам представа — замисли се майорът. — Никой не знае.
— Не ви ли се струва доста странно? — упорстваше Емили.
— Разбира се, че е странно. Както и да е, това си въпрос на вкус, по израза на инспектора.
— Това са глупости — отсече Емили. — Хората не правят нищо без причина.
— Е, не знам — предпазливо каза майор Бърнаби. — Някои хора правят точно така. Вие сигурно не сте от тях, мис Трефъсис. Но някои хора… — Той въздъхна и поклати глава.
— Сигурен ли сте, че не познават капитан Тревелян отпреди?
Майорът се замисли. Тревелян сигурно би му споменал нещо. Не, той самият беше толкова учуден, колкото и всички останали.
— Значи му се видя странно?
— Разбира се, аз току-що ви казах, че на всички ни се стори така.
— Как се държеше мисис Уилет с капитан Тревелян? — попита Емили. — Опитваше ли се да го избягва?
Майорът се изсмя тихо.
— Не, съвсем не. Вадеше му душата с непрекъснати покани да отиде да ги види.
— Така значи — произнесе Емили замислено. Помълча малко, после добави: — Следователно е възможно тя да е наела къщата в Ситафорд съзнателно, за да се запознае отблизо с капитан Тревелян.
— Е? — Майорът прецени казаното. — Да, предполагам, че би могла. Макар да ми се струва, че ѝ е излязло доста скъпичко.
— Не знам — каза Емили. — С капитан Тревелян е било трудно да се запознаеш по друг начин.
— Да, така е — съгласи се приятелят на покойния капитан.
— Интересно все пак — продължи Емили замислено.
— Инспекторът обмисли и това — сподели Бърнаби.
Емили почувства внезапно раздразнение, като чу за Наракот. Всичко, за което се сещаше, явно вече е било премислено от инспектора. Това се струваше оскърбително на младата жена, която се гордееше, че е по-схватлива от другите. Изправи се и протегна ръка.
— Благодаря ви много — рече простичко тя.
— Бих искал да ви помогна повече — отвърна майорът. — Аз съм открит човек и винаги съм бил. Ако бях по-умен, сигурно щях да се сетя за нещо, което би могло да ви бъде от полза. Във всеки случай можете да разчитате на мен за всичко.
— Благодаря ви — каза Емили. — Сигурно ще се наложи.
— Довиждане, сър — каза Чарлс. — Утре сутринта ще бъда тук с моя фотоапарат, нали се разбрахме.
Бърнаби изсумтя.
Чарлс и Емили се върнаха по същия път при мисис Къртис.
— Ела в моята стая, искам да поговорим — помоли го Емили.
Тя седна на единствения стол, а той се настани на леглото. Емили свали шапката си и я хвърли в ъгъла.
— Слушай сега — каза тя. — Струва ми се, че имам някаква изходна точка. Може да съм права, може и да се лъжа, но във всеки случай имам идея. Мисля, че много от нещата се въртят около викането на духове. Участвал ли си в такова нещо?