— О, да. От време на време, без да го приемам много на сериозно.
— Разбира се. Такива неща се правят през някой дъждовен следобед и всеки обвинява другия, че бута масата. Ако си участвал, знаеш как става. По масата започва да се изписва, да речем, име, известно на някого от присъстващите. Много често се сещат веднага за кого става въпрос и надявайки се, че няма да излезе той, през цялото време, както се казва, несъзнателно бутат. Мисълта ми е, че когато се сеща, човек неволно трепва, докато идва ред на следващата буква, и така спира броенето. И често колкото по-малко го искаш, толкова по-сигурно се получава.
— Да, така е — съгласи се мистър Ендърби.
— И за миг не вярвам в духове или нещо подобно. Но ако предположим, че някой от присъстващите е знаел, че убиват капитан Тревелян точно в същата минута…
— О, струва ми се — прекъсна я Чарлс, — че това е изсмукано от пръстите.
— Е, сигурно звучи малко нескопосано. Нека просто да го приемем като хипотеза. Придържаме се към вероятността, че някой е бил предупреден за смъртта на капитан Тревелян и не е могъл да скрие факта, че знае и масата го е издала.
— Страшно умно — каза Чарлс. — Но и за момент не вярвам, че е истина.
— Нека допуснем, че е истина — настоя Емили. — Сигурна съм, че при разследването на престъпления не трябва да се боиш да проверяваш различни предположения.
— Съгласен съм напълно — каза Ендърби. — Да допуснем, че е вярно.
— И така, трябва да разгледаме внимателно хората, които са играли. Да започнем с майор Бърнаби и мистър Райкрофт. Е, изглежда наистина невероятно някой от тях двамата да е бил съучастник на убиеца. След тях идва мистър Дюк. За момента не знаем нищо за него. Настанил се е съвсем наскоро тук и, разбира се, може да е скитащ престъпник, член на банда и прочее. Ще поставим хикс срещу името му. Сега стигаме до семейство Уилет. Чарлс, има нещо страшно мистериозно около семейство Уилет.
— Какво, за Бога, могат да спечелят те от смъртта на капитан Тревелян?
— Е, на пръв поглед — нищо. Но ако теорията ми е вярна, някъде трябва да има връзка. Нека да потърсим къде е тя.
— Правилно — съгласи се мистър Ендърби. — Ами ако всичко излезе празна работа?
— Ще трябва да започнем отначало — каза Емили.
— Слушай! — извика внезапно Чарлс.
Той вдигна ръка, отиде до прозореца, отвори го и Емили също чу звука, привлякъл вниманието му. Беше далечният звън на голяма камбана. Докато се ослушваха, гласът на мисис Къртис прозвуча развълнувано от долния етаж:
— Чувате ли камбаната, мис, чувате ли я?
Емили отвори вратата.
— Чувате ли я? Ясно като бял ден, нали? Е, и това доживяхме!
— Какво има? — попита Емили.
— Това е камбаната в Принстаун, мис, на двайсет мили оттук. Съобщава, че има избягал затворник.
— Джордж, Джордж, къде е този човек? Чуваш ли камбаната? Избягал е затворник. — Гласът ѝ заглъхна, когато влезе в кухнята.
Чарлс затвори прозореца и отново седна на леглото.
— Жалко, че всичко става винаги не навреме — каза той безстрастно. — Ако този затворник беше избягал в петък, в негово лице щяхме да открием нашия убиец. И щяхме да спрем да ровим повече. Умиращ от глад, лишен от надежда престъпник прониква с взлом, Тревелян отбранява английския си замък и отчаяният здравата го цапардосва. Толкова е просто.
— Щеше да бъде — въздъхна Емили.
— Вместо това — каза Чарлс — избягва три дни по-късно. Ужасно неартистично. — Той тъжно поклати глава.
16
Мистър Райкрофт
Емили се събуди рано на другата сутрин. Като здравомислеща млада жена тя осъзна, че вероятността да разчита на съдействието на мистър Ендърби толкова рано е малка. И така, чувствайки се неспокойна и неспособна да се излежава повече, тя излезе на ободряваща разходка.
Мина покрай портите на дома Ситафорд, скоро след това пътят изведнъж изви вдясно и пое стръмно нагоре по хълма, като накрая излезе на открито, където се превърна в пътека и постепенно изчезна. Утрото беше хубаво, студено и свежо, а гледката — великолепна. Емили се изкачи до самия връх на ситафордския хребет — куп скали с фантастични форми. От тази височина тя погледна надолу към широката пустош, недокосната от човешка ръка докъдето ѝ стигаше погледът, без никакви селища и пътища. Под нея, на отсрещната страна на хребета, имаше сиви масиви от гранит и големи скални блокове. След като погледа пейзажа няколко минути, Емили се обърна на север, откъдето беше дошла. Точно под нея лежеше Ситафорд, скупчен върху склона на хълма, сивото квадратно петно на дома Ситафорд и пръснатите бунгала от далечната му страна. Долу, в долината, се виждаше Ексхамптън.