„Редно би било — помисли си Емили — човек да вижда всичко много по-добре, когато е на такава височина. Все едно, че отместваш покрива на къщичка за кукли и надникваш вътре.“
От все сърце би искала да е срещнала мъртвия поне веднъж. Толкова е трудно да добиеш представа за хора, които никога не си виждал. Трябва да се осланяш на чуждата преценка, а на Емили до този момент не ѝ се беше случвало преценката на някой друг да превъзхожда нейната собствена. Нямаш никаква полза от впечатленията на другите. Може да са толкова правдиви, колкото и твоите, но не би могъл да действаш съобразно тях. Не можеш да използваш чуждата гледна точка.
Размишлявайки над тези въпроси, Емили въздъхна нетърпеливо и смени позата си.
Тя дотолкова потъна в мислите си, че забрави за непосредствено заобикалящата я природа. Стресна се, когато забеляза, че на няколко крачки от нея стои нисък възрастен джентълмен, който държеше учтиво шапката си в ръка и дишаше учестено.
— Извинете ме — заговори пръв той. — Мис Трефъсис, струва ми се?
— Да — потвърди Емили.
— Името ми е Райкрофт. Трябва да ми простите, че ви заговарям, но в нашето малко селце бързо стават известни и най-малките подробности. Естествено, слухът за вашето пристигане вчера обиколи всички. Уверявам ви, че изпитваме дълбоко съчувствие към положението ви, мис Трефъсис. Всички до един искаме да ви помогнем — кой, с каквото може.
— Много мило от ваша страна — трогна се Емили.
— Съвсем не, съвсем не — каза мистър Райкрофт. — Красавица, изпаднала в беда, ще простите старомодния ми израз. Уверявам ви, наистина можете да разчитате на мен. Прекрасна е гледката оттук, нали?
— Чудесна — съгласи се Емили. — Тук е великолепно.
— Знаете ли, снощи един затворник избягал от Принстаун.
— Да. Хванали ли са го вече?
— Все още не, струва ми се. Бедният човек, без съмнение не след дълго ще го заловят. Мисля, че съм прав, като твърдя, че никой не е успял да избяга от Принстаун през последните двайсет години.
— В каква посока е Принстаун?
Мистър Райкрофт протегна ръка, сочейки на юг над пустото поле.
— Намира се ето там, на около двайсет километра по права линия. По пътя е около трийсет.
Емили потрепери леко. Мисълта за отчаяния беглец силно я развълнува. Мистър Райкрофт я наблюдаваше и едва забележимо кимна.
— Да — каза той. — Аз чувствам същото. Странно е как инстинктите ти се бунтуват при мисълта, че някъде преследват човек, но все пак всички тези хора в Принстаун са опасни и брутални престъпници, такива, за които и аз вероятно ще направим всичко, за да ги вкараме там. — Той се засмя. — Трябва да ме разберете, мис Трефъсис, аз се занимавам с изследване на престъпленията. Вълнуващ проблем. Орнитологията и криминологията са любимите ми изследователски области. — Той направи пауза и продължи: — Ето защо, ако ми позволите, бих желал да се присъединя към вашите занимания по този въпрос. Изследването на престъпленията дълго време е било моя неосъществена мечта. Ще ми гласувате ли доверие, като ми позволите да предоставя опита си на ваше разположение? Чел съм и съм изучавал много този въпрос.
Емили замълча за минута. Радваше се за начина, по който обстоятелствата работеха за нея. Тук ѝ се предлагаше информация от първа ръка за живота в Ситафорд. Емили вече знаеше гледната точка на майор Бърнаби — реалистична, директна и проста. До голяма степен тя възприемаше нещата по същия начин — осведомяваше се за фактите, без да обръща внимание на детайлите. Сега ѝ се предоставяше друг ъгъл, за който подозираше, че може да открие пред нея нови хоризонти. Този дребен съсухрен джентълмен беше изучавал проблема сериозно, бе познавач на човешката природа и притежаваше явна любознателност — един мислещ човек, противопоставен на действащия.
— Моля ви, помогнете ми — каза тя. — Толкова съм обезпокоена и нещастна.
— Сигурно, мила, сигурно. Както разбирам положението, най-големият племенник на Тревелян е задържан или арестуван, като уликите срещу него са донякъде прости и ясни. Аз, разбира се, гледам непредубедено. Ще ми позволите ли?
— Разбира се — отвърна Емили. — Защо би трябвало да вярвате в невинността му, след като не знаете нищо за него?
— Съвсем логично — отговори мистър Райкрофт. — Наистина, мис Трефъсис, вие самата сте много интересен обект за изследване. Впрочем името ви също ли е корнуолско като на нашия беден приятел Тревелян?
— Да — потвърди Емили. — Баща ми беше корнуолец, а майка ми шотландка.
— А — зарадва се мистър Райкрофт, — много интересно. Сега да разгледаме нашия малък проблем. От една страна, нека допуснем, че младият Джим — името е Джим, нали? — та допускаме, че Джим е имал належаща нужда от пари и е дошъл да види чичо си, като го е помолил за заем. Чичо му отказал и в момент на афект Джим е вдигнал торбата с пясък, която е лежала до вратата, и е ударил чичо си по главата. Престъплението не е било предварително замислено — всъщност е било глупава, безразсъдна работа, свършена възможно най-несръчно. Всичко това може да е наистина така, но е възможно той да се е разделил с чичо си гневно, а някой друг да е влязъл малко след това и да е извършил престъплението. Вие сте убедена, че е станало така. Или да го кажем малко по-различно — аз се надявам да е било така. Не искам вашият годеник да се окаже престъпникът — би било толкова безинтересно. Затова аз следвам друга линия на разсъждение. Убийството е било извършено от някой друг. Нека да допуснем това и изведнъж ще се озовем пред най-важния въпрос. Този някой знаел ли е за току-що състоялата се кавга? Не стои ли тази кавга всъщност в основата на убийството? Следите ли мисълта ми? Някой решава да ликвидира капитан Тревелян и се хваща за този удобен случай, като знае, че подозрението ще падне върху младия Джим.