Чарлс вдигна очи към небето.
— Хм, мисля, че ще се наложи да се оправдавам с неподходящото време. Ще трябва да разчитам на моето raison d’etre1. А вие, надявам се, няма да имате нищо против набързо да взема едно интервю.
— Не, разбира се — механично отговори Емили. — И какво ще трябва да кажа?
— Обикновените неща, които се харесват на хората — каза мистър Ендърби. — Нашият специален кореспондент записва интервюто с мис Емили Трефъсис, годеницата на мистър Джеймс Пиърсън, който беше арестуван от полицията и обвинен в убийството на капитан Тревелян. И после идват впечатленията ми за вас като борбено и прекрасно момиче.
— Благодаря — усмихна се Емили.
— И подстригано — продължи Чарлс.
— Какво имаш предвид?
— Че си подстригана — отговори Чарлс.
— Е, разбира се. Но защо го споменаваш?
— Читателите винаги искат да знаят — въвеждаше я Чарлс Ендърби. — Великолепно интервю беше. Нямате представа колко трогателно и будещо съчувствие говорехте, като защитавахте вашия близък, без да се интересувате, че целият свят е срещу него.
— Наистина ли? — попита Емили, като потрепна леко.
— Имаш ли нещо против? — поиска да узнае мистър Ендърби.
— О, не — отвърна Емили. — Забавлявай се, скъпи.
Мистър Ендърби изглеждаше леко стреснат.
— Няма нищо — каза Емили. — Това е цитат. Беше написан на лигавника ми, който ми слагаха, когато бях малка — неделния ми лигавник. А този, който носех през седмицата, носеше надписа: „Не бъди чревоугодник.“
— Разбирам. Ще вмъкна малко за морската кариера на капитан Тревелян и само намек за кражба на чуждестранни идоли и за възможността от отмъщение на някакъв непознат свещеник — само като намек, нали разбираш.
— Изглежда, че си извършил вече доброто си дело за днес — каза Емили.
Какво беше намислила? Само Бог знае защо стана толкова рано. Емили описа срещата си с мистър Райкрофт. Внезапно тя престана да говори и Ендърби погледна през рамото си, за да проследи посоката на погледа ѝ. Видя млад мъж със здрав вид и розов тен, който се беше облегнал на портата и издаваше различни звуци, за да привлече вниманието ѝ към себе си.
— Извинявайте — заговори ги младият мъж. — Ужасно съжалявам, че ви прекъсвам. Много ми е неудобно, но леля ми ме изпрати.
Емили и Чарлс възкликнаха учудено.
— Да — каза младият мъж. — Да ви кажа право, леля ми е доста опак човек. Каквото каже, трябва да бъде изпълнено. Разбира се, мисля, че е ужасно невъзпитано да идвам по това време, но ако познавахте леля ми, щеше да ви е ясно, че трябва да правите това, което иска.
— Леля ви мис Пърсихаус ли е? — прекъсна го Емили.
— Точно така — каза младежът с облекчение. — Значи вие знаете всичко за нея? Мама Къртис ви е говорила, предполагам. Тя е истинска клюкарка, нали? Но не е от лошите, разбира се. Е, всъщност леля ми каза, че иска да ви види, и аз трябваше да дойда да ви поканя. Но ако нямате възможност… Тя е инвалид и не може да излиза… ще бъде много мило от ваша страна — разбирате какво имам предвид. Няма нужда да го казвам докрай. Всичко е само от любопитство, наистина, и, разбира се, ако кажете, че имате главоболие или трябва да пишете писма, всичко ще бъде наред и няма защо да си правите труда…
— О, аз бих искала да си направя труда — прекъсна го Емили. — Ще дойда с вас веднага. Мистър Ендърби трябва да отиде да види майор Бърнаби.
— Трябва ли? — попита тихо Ендърби.
— Трябва — отсече твърдо Емили. Тя го изпрати с леко кимване и тръгна по пътя заедно с новия си приятел.
— Предполагам, че вие сте мистър Гарфийлд — каза тя.
— Точно така. Трябваше да се представя.
— Е, не беше много трудно да се досетя.
— Прекрасно е от ваша страна, че се съгласихте да дойдете — изрази радостта си мистър Гарфийлд. — Много момичета биха се смутили ужасно, но знаете какви са старите дами.
— Вие живеете тук, нали, мистър Гарфийлд?
— Главата си залагам, че не приличам на такъв — изрече Рони Гарфийлд с патос. — Виждали ли сте някога такова забравено от Бога място? Дори на кино не можеш да отидеш. Чудя се дали човек не извършва убийство, за да… — Той спря, ужасен от казаното. — О, съжалявам, аз съм най-големият нещастник под слънцето. Винаги говоря не това, което трябва. И за момент не съм си помислил…
— Сигурна съм, че не сте — успокои го Емили.
— Ето, пристигнахме.
Той бутна портата и Емили тръгна нагоре по пътеката, водеща до малка къща, подобна на останалите. В дневната, която гледаше към градината, имаше канапе и на него лежеше възрастна жена със слабо сбръчкано лице и остър нос, издаващ болезнено любопитство. Жената се повдигна на лакът не без усилие.