— Значи я доведе — посрещна ги тя. — Много мило, скъпа, че идвате да видите една стара жена, нали знаете какво е да си болен. Усещате, че трябва да участвате във всичко, и ако не можете вие да отидете при нещата, тогава те трябва да дойдат при вас. И не си мислете, че е само любопитство. Има и нещо друго. Рони, излез и боядисай столовете в градината. Онези под навеса в края. Двата плетени стола и пейката. Ще намериш боята там.
— Разбира се, лельо Каролайн. — Послушният племенник изчезна.
— Седнете — покани я мисис Пърсихаус.
Емили седна на посочения стол. Странно, но веднага осъзна, че изпитва явна симпатия и благоразположение към тази хаплива жена на средна възраст, скована от инвалидност. Тя наистина почувства някаква близост. „Ето един човек — помисли си Емили, — който минава направо на въпроса, налага методите си и се разпорежда с когото може. Точно като мен — само че аз съм красива, а тя трябва да постига всичко само със силата на характера си.“
— Разбирам, че вие сте момичето, сгодено за племенника на Тревелян — започна без повече предисловия мис Пърсихаус. — Научила съм всичко за вас и когато ви видях, разбрах какво сте намислили. Желая ви успех.
— Благодаря — каза Емили.
— Мразя разглезените жени — продължи мис Пърсихаус. — Обичам тези, които се залавят и вършат работа. — Тя погледна остро Емили. — Предполагам, че ме съжалявате — да лежа тук, без да имам възможността да се поразходя.
— Не — замислено пророни Емили, — не мисля, че е така. Смятам, че ако човек има достатъчно воля, винаги може да изкопчи нещо от живота. Ако не можете да го получите по един начин, получавате го по друг.
— Съвършено правилно — каза мис Пърсихаус. — Трябва да започнете да гледате живота от друг ъгъл, това е всичко.
— От стратегически ъгъл — промърмори Емили.
— За какво говорите?
С присъщата ѝ лекота Емили обясни теорията, която бе развила тази сутрин, и нейното приложение към конкретните обстоятелства.
— Не е зле — кимна мис Пърсихаус. — А сега, скъпа, да се заловим за работа. Тъй като по рождение не съм глупава, предполагам, че сте дошли в това село, за да разберете колкото може повече за хората тук и да видите дали това, което сте научили, няма някакво отношение към убийството. Е, ако искате да знаете нещо, аз мога да ви бъда полезна.
Емили не искаше да губи време. Кратко и делово премина към същността на въпроса.
— Майор Бърнаби? — попита тя.
— Типичен пенсиониран военен. Тесногръд и ограничен. Завистлив по характер. Лековерен, що се отнася до паричните въпроси. Той е от онези, които влагат парите си някъде в южната част на Тихия океан, защото не виждат по-далеч от носа си. Обича да плаща навреме дълговете си и мрази хора, които не си изтриват обувките пред вратата.
— А мистър Райкрофт?
— Малко странно човече, невероятно влюбено в себе си. Ексцентричен. Харесва му да се мисли за незаменим приятел. Предполагам, че ви е предложил да помогне при разрешаването на случая, като е извикал на помощ чудесните си познания по криминология.
Емили призна, че точно така е станало.
— Мистър Дюк? — попита тя.
— Не зная нищо за този човек, а би трябвало. Съвсем обикновен тип. Струва ми се, че го познавам, а не мога да се сетя откъде. Странно. Като име, което ви е на върха на езика, но цял живот не можете да си го спомните.
— Семейство Уилет? — продължи да разпитва Емили.
— Ах, Уилет! — Мис Пърсихаус се повдигна на лакът развълнувано. — Какво да ви кажа за Уилет наистина. Знам нещо, което може да е полезно, а може и да не е. Отидете до писалището ми и отворете най-горното чекмедже. Онова отляво. Точно така. Донесете ми белия плик, който е вътре.
Емили донесе плика.
— Не твърдя, че е нещо важно — по-вероятно е да не е — подготвяше я мис Пърсихаус. — Всеки лъже по един или друг начин и мисис Уилет има пълно право да постъпва като останалите. — Тя взе плика и бръкна вътре. — Когато семейство Уилет пристигна тук с елегантните си дрехи, с прислужниците и огромните си куфари, тя и Вайолет се качиха с колата на Фордър, а прислугата и целият багаж дойдоха с автобуса. И, естествено, тъй като всичко това беше събитие, както бихте могли да го наречете, аз гледах през прозореца, докато те минаваха, и видях някакъв цветен етикет, който се откъсна от един куфар и се закачи за оградата ми. Ако има нещо, което мразя повече от всичко, това са разпилени хартии и боклуци. Така че изпратих Рони да го вдигне и щях да го изхвърля, но ми се видя страшно хубаво и реших да го залазя за албумчетата, които правя за детската болница. Е, нямаше да се сетя за него, ако мисис Уилет не беше споменала съзнателно няколко пъти, че Вайолет никога не е напускала Южна Африка, а самата тя е била само там, в Англия и на Ривиерата.