— Нищо не става.
— Разбира се, че не става. В началото е така.
— Да можеше да млъкнете!
След малко говорът заглъхна. Настъпи тишина.
— Тая маса ще помръдне колкото овнешки котлет — недоволно се обади Рони Гарфийлд.
— Тихо!
Полираната повърхност завибрира. Масата се заклати.
— Задавайте въпроси. Кой ще пита? Ти, Рони?
— О, ъъъ, мисля си какво да питам.
— Има ли дух тук? — подсказа Вайолет.
— Хей, има ли дух тук?
Рязко поклащане.
— Това означава „да“ — каза Вайолет.
— Ааа, кой сте вие?
Никакъв отговор.
— Помоли да каже името си буква по буква.
Масата се заклати силно.
— А, Б, В, Г, Д, Е, Ж, З, И. — „И“ ли беше това или това беше „Й“?
Едно поклащане.
— Да. Следващата буква.
Духът се наричаше Ида.
— Имате ли съобщение за някой от присъстващите?
— Да.
— За кого? За мисис Уилет?
— Не.
— За мис Уилет?
— Не.
— За мистър Райкрофт?
— Не.
— За мен?
— Да.
— За вас е, Рони. Накарайте да го напише.
Масата изписа „Диана“.
— Коя е Диана? Познавате ли някого с името Диана?
— Не, не познавам. Поне…
— Ах, ето. Той я познава.
— Попитайте дали е вдовица.
Приятните мигове продължиха. Мистър Райкрофт се усмихна снизходително. Младите хора си имаха свои забавления. Улови погледа на домакинята при един внезапен отблясък на светлината от огъня. Тя изглеждаше обезпокоена и замислена. Мислите ѝ бяха някъде далече.
Майор Бърнаби мислеше за снега. Тази вечер отново щеше да вали. Най-тежката зима, която си спомняше.
Мистър Дюк играеше много сериозно. Но, уви, духовете му обръщаха малко внимание. Изглежда, че всички съобщения бяха за Вайолет и Рони.
Казаха на Вайолет, че ѝ предстои пътуване до Италия. Някой щеше да я придружи. Не жена, а мъж. Името му бе Леонард.
Нова вълна от смях. Масата изписа името на града. Смесицата от букви бе руска, съвсем не италианска. Бяха отправени обвинения с конкретен адрес.
— Погледнете, Вайолет. — „Мис Уилет“ бе изоставено. — Вие бутате масата.
— Не я бутам. Вижте, свалям си ръцете, а тя продължава да се клати по същия начин.
— Харесва ми това потракване. Ще помоля за още. И да бъде по-силно.
— Би трябвало да потраква. — Рони се обърна към мистър Райкрофт: — Трябва да има тракане, нали, сър?
— При тези обстоятелства мисля, че вероятността е малка — сухо отвърна той.
Последва пауза. Масата не помръдваше. Спря да отговаря на въпросите.
— Ида, отиде ли си?
Едно слабо поклащане.
— Може ли да дойде друг дух?
Нищо. Неочаквано масата завибрира силно.
— Ура! Вие нов дух ли сте?
— Да.
— Имате ли послание за някого?
— Да.
— За мен?
— Не.
— За Вайолет?
— Не.
— За майор Бърнаби?
— Да.
— Майор Бърнаби, за вас е. Ще го изпишете ли буква по буква, моля?
Масата се залюля бавно.
— ТРЕВ — сигурен ли сте, че е „В“? Не може да е това. ТРЕВ не значи нищо.
— Тревелян, разбира се — каза мисис Уилет. — Капитан Тревелян.
— Капитан Тревелян ли имахте предвид?
— Да.
— Имате съобщение за него?
— НЕ.
— Е, добре, какво тогава?
Масата се заклати бавно и ритмично, така че изписването на буквите стана лесно.
— „М“. — Пауза. — „Ъ… Р. Т. Ъ. В“.
— Мъртъв.
— Някой е мъртъв?
Вместо да отговори с „да“ или „не“, масата се заклати отново, докато стигна до буквата „Т“.
— „Т“. Това Тревелян ли е?
— Да.
— Искате да кажете, че Тревелян е мъртъв?
— Да. — Рязко изтракване. — Да.
Някой изстена. Настъпи слабо раздвижване около масата. Когато продължи с въпросите, в гласа на Рони се долови страх и безпокойство.
— Казвате ни, че капитан Тревелян е мъртъв?
— Да.
Отново настъпи пауза. Сякаш никой не знаеше какъв въпрос да зададе или как да приеме неочакваното развитие на нещата.
В тишината масата затрака отново.
Рони произнесе буквите — бавно и отчетливо.
— У-Б-И-Й-С-Т-В-О…
Мисис Уилет извика и отдръпна ръцете си от масата.
— Не мога да продължа с това, ужасно е. Никак не ми харесва!
Гласът на мистър Дюк прозвуча отчетливо. Сега питаше той:
— Искате да кажете… че капитан Тревелян е убит?
Едва бе произнесъл последната дума, и отговорът дойде. Масата се затресе така силно и настоятелно, че почти се преобърна.
— Да…
— Вижте какво — каза Рони и се дръпна настрана от масата. — На това му казвам отвратителна шега.
— Включете осветлението — рече мистър Райкрофт.
Майор Бърнаби стана и запали лампата. Светлината разкри множество бледи липа.
Всички се спогледаха. Сякаш никой не знаеше какво точно да каже.
— Отвратително, разбира се — обади се Рони с нервен смях.
— Пълни глупости — възропта мисис Уилет. — Никой… не трябва да си прави такива шеги. Най-вече със смъртта на човек. Това е… ох! Не го приемам.